Призрака отново приведе глава настрани.
— Къде е Кен? — попита той с най-медения си глас, предвещаващ внезапен удар.
Не отговорих.
— Дълго ме нямаше, Уили. Бях в чужбина.
— Какво правеше там? — попитах аз.
Той пак се ухили за миг.
— След като вече съм тук, реших да потърся старото си приятелче.
Не знаех какво да му отговоря. Но внезапно си спомних как снощи стоях на балкона. Човекът, който ме зяпаше откъм края на улицата. Това беше Призрака.
— Е, Уили, къде мога да го намеря?
— Не знам.
Той вдигна длан край ухото си.
— Моля?
— Не знам къде е.
— Как е възможно това? Ти си му брат. Толкова те обичаше.
— Какво търсиш тук, Джон?
— Слушай — каза той и пак се усмихна, — какво стана с твоята възлюбена от гимназията Джули Милър? Задомихте ли се?
Гледах го втренчено. Той продължаваше да се усмихва. Знаех, че ме будалка. Колкото и да е странно, двамата с Джули бяха близки. Лично аз недоумявах защо. Джули твърдеше, че вижда нещо в него, нещо под агресивната психоза. Веднъж се пошегувах, че сигурно му е измъкнала трънче от лапата. Сега се чудех как да постъпя. Съвсем сериозно си помислих за бягство, но знаех, че няма да успея. Знаех също, че не мога да му изляза насреща.
Усещах, че става напечено.
— Значи задълго те нямаше? — попитах аз.
— От години, Уили.
— В такъв случай кога за последно си виждал Кен?
Той се престори на дълбоко замислен.
— О, трябва да е било… сигурно има дванайсет години. После заминах за чужбина. Загубих всякаква връзка.
— Аха…
Призрака присви очи.
— Ти май не ми вярваш, Уили. — Той пристъпи по-близо. Опитах се да не трепна. — Страх ли те е от мен?
— Не.
— Няма го вече големият батко да те пази, Уили.
— Но и вече не сме ученици, Джон.
Той вдигна поглед към очите ми.
— Смяташ ли, че нещо се е променило?
Помъчих се да устоя.
— Изглеждаш уплашен, Уили.
— Махай се — казах аз.
Реакцията му бе мигновена. Той се просна на пода и ме подкоси с крак. Тежко паднах по гръб. Преди да помръдна, той ме сграбчи и изви лакътя ми назад. Натискът върху ставата беше ужасен, но стана още по-страшно, когато той опъна нагоре. Лакътят започна да се усуква. Жестока болка проряза цялата ми ръка.
Опитах се да последвам движението. Да подам. Бях готов на всичко, за да облекча натиска.
Призрака заговори с невероятно спокоен глас.
— Кажи му да спре да се крие, Уили. Кажи му, че може да пострадат и други хора. Например ти. Или татко ти. Или сестра ти. А може би дори оная млада лисичка Милър, с която се срещна днес. Кажи му.
Бързината му бе фантастична. С едно движение той ме пусна и заби юмрук в лицето ми. Носът ми експлодира. Паднах на пода почти в безсъзнание. Всичко наоколо се въртеше. А може и да бях припаднал наистина. Нямах представа.
Когато отново погледнах нагоре, Призрака бе изчезнал.
19
Квадрата ми подаде торбичка с лед.
— Сигурно ще речеш, че би трябвало да видя как изглежда другият тип.
— Точно така — промърморих аз, слагайки торбичката върху подпухналия си нос. — Изглежда като кинозвезда.
Квадрата седна на дивана и вирна крака върху масичката.
— Обяснявай.
Обясних.
— Тоя образ май е голяма работа — каза Квадрата.
— Споменах ли, че измъчваше животни?
— Аха.
— А че имаше в спалнята си колекция от черепи?
— Сигурно много е впечатлявал госпожиците.
— Нищо не разбирам. — Свалих торбичката. Имах чувството, че носът ми е натъпкан с накълцани на дребно монети. — Защо му е на Призрака да търси брат ми?
— Резонен въпрос.
— Мислиш ли, че трябва да повикам ченгетата?
Квадрата сви рамене.
— Я повтори как му е името.
— Джон Аселта.
— Предполагам, че не знаеш сегашния му адрес.
— Не го знам.
— Но е израснал в Ливингстън?
— Да — потвърдих аз. — На Удланд Терас. Номер четирийсет и седем.