— Мисля, че излезе около пет сутринта.
— Сигурен ли сте?
— Мисля — повторих аз. — Използвах думата „мисля“.
— Защо не сте сигурен?
— Спях. Стори ми се, че я чувам да излиза.
— В пет?
— Да.
— Погледнахте ли часовника?
— Майтап ли си правите? Не знам.
— Тогава как разбрахте, че е било в пет?
— Знам ли, може да имам страхотен биологичен часовник. Хайде да продължим нататък.
Пистильо кимна и се намести по-удобно на стола.
— Мис Роджърс ви остави бележка, така ли?
— Да.
— Къде беше бележката?
— На кое място в апартамента, искате да кажете?
— Да.
— Какво значение има?
Пистильо се усмихна бащински.
— Моля ви.
— На кухненския плот — казах аз. — Покрит е с гетинакс, ако това може да ви бъде от полза.
— Какво точно пишеше в бележката?
— Лично е.
— Мистър Клайн…
Въздъхнах. Нямаше смисъл да се карам с него.
— Пишеше, че ме обича завинаги.
— И какво още?
— Нищо друго.
— Само че ви обича завинаги?
— Аха.
— Пазите ли още бележката?
— Да.
— Може ли да я видим?
— А може ли първо да ми кажете защо съм тук?
Пистильо се облегна назад.
— След като напуснахте къщата на баща си заедно с мис Роджърс, направо към апартамента ли потеглихте?
Смяната на темата ме обърка.
— За какво говорите?
— Бяхте на погребението на майка си, нали така?
— Да.
— После заедно с Шийла Роджърс се върнахте в апартамента. Нали така ни казахте?
— Така казах.
— И това е истината?
— Да.
— На връщане спряхте ли някъде?
— Не.
— Може ли някой да потвърди?
— Че не съм спирал ли?
— Да потвърди, че сте се върнали в апартамента и сте останали там през цялата вечер.
— Че защо трябва някой да потвърждава?
— Моля ви, мистър Клайн.
— Не знам дали някой може да потвърди.
— Разговаряхте ли с някого?
— Не.
— Видя ли ви някой съсед?
— Не знам. — Озърнах се през рамо към Клаудия Фишър. — Защо не проверите из квартала? Нали разправят, че много ви бивало по тази линия?
— Защо е ходила Шийла Роджърс в Ню Мексико?
Пак се обърнах към него.
— Не знам да е ходила там.
— Не ви ли е казвала?
— Не съм чувал нищо подобно.
— Ами вие, мистър Клайн?
— Какво аз?
— Имате ли познати в Ню Мексико?
— Дори не знам пътя за Санта Фе.
— За Сан Хосе — поправи ме Пистильо и се усмихна на слабичката шега. — Имаме списък на телефоните, от които са ви търсили в последно време.
— Колко мило от ваша страна.
Той сви рамене.
— Модерни технологии.
— Законно ли е? Да се ровите из телефонните ми разговори.
— Имаме съдебна заповед.
— Не се и съмнявам. Е, какво искате да знаете?
Клаудия Фишър се раздвижи за пръв път от началото на разговора. Подаде ми лист хартия. Погледнах го и се оказа, че това е фотокопие от телефонна сметка. Един номер — съвсем непознат за мен — бе отбелязан с жълт маркер.
— Вечерта преди погребението на майка ви някой е позвънил до вашето жилище от телефонна кабина в Парадайс Хилс, Ню Мексико. — Пистильо се приведе напред. — С кого разговаряхте?
Напълно объркан, аз гледах номера. Разговорът бе почнал в шест и двайсет вечерта. Продължителност осем минути. Не знаех какво означава това, но целият тон на разговора не ми харесваше. Вдигнах очи.
— Трябва ли да имам адвокат?
Това леко сепна Пистильо. Двамата с Фишър пак се спогледаха.
— Винаги можете да имате адвокат — каза той предпазливо.
— Искам да присъства Квадрата.
— Той не е адвокат.
— Няма значение. Не знам какво става, по дяволите, но тия въпроси не ми харесват. Дойдох, защото смятах, че имате някакви сведения. А вместо това попаднах на разпит.
— Разпит ли? — Пистильо разпери ръце. — Просто си бъбрим.
Зад мен се раздаде звън. Клаудия Фишър грабна клетъчния телефон си телефон, както каубой измъква пищов. Вдигна го до ухото си и отсече: „Фишър“. След като изслуша мълчаливо каквото й казваха, тя затвори, без да се сбогува. После кимна на Пистильо.
Аз станах.