Съсредоточих се върху второто. Убита. Замислих се за нейното минало, за ада, през който е минала. Замислих се как храбро се е борила и как някой — навярно някой от нейното минало — се е прокраднал в гръб, за да й отнеме всичко.
Постепенно прииждаше и гневът.
Пристъпих до бюрото, приведох се и бръкнах в дъното на най-долното чекмедже. Извадих кадифената кутийка, въздъхнах дълбоко и я отворих.
Диамантът на пръстена беше едно цяло и три десети карата, цвят G, категория VI, форма розетка. Гладък платинен обков с две правоъгълни багети. Бях го купил преди две седмици от един бижутерски магазин на Четирийсет и седма улица. Показах го само на майка си и възнамерявах да поканя Шийла при нея за предложението. Но след това състоянието на мама изведнъж се влоши. И все пак се утешавах с мисълта, че тя знае и одобрява. Просто чаках нещата малко да отшумят, за да дам пръстена на Шийла.
Шийла и аз се обичахме. Щях да й предложа брак по някакъв глупав, смутен, почти оригинален начин, очите й щяха да се навлажнят, после тя щеше да каже „да“ и да се хвърли на шията ми. Щяхме да се оженим и да станем съпрузи завинаги. Щеше да бъде прекрасно.
Някой ни бе отнел всичко това.
Стената на отричането започна да се пропуква. Скръбта ме заля, изтръгвайки въздуха от дробовете ми. Свлякох се на едно кресло и обгърнах коленете си с две ръце. Разлюлях се напред-назад и заплаках с истински, разкъсващи, отчаяни ридания.
Не знам колко съм плакал. Но по някое време се заставих да спра. Тогава реших да се преборя със скръбта. Тя парализира човека. Гневът не. А гневът вече бе дошъл и само дебнеше как да нахлуе в душата ми.
Пуснах го да нахлуе.
22
Кати Милър спря на вратата, когато чу баща си да повишава глас.
— Защо ти трябваше да ходиш там? — изкрещя той.
Родителите й стояха във всекидневната. Както всички останали стаи в къщата, и тази напомняше за хотел. Мебелите бяха функционални, лъскави, здрави и напълно лишени от топлина. По стените висяха маслени картини — безлични морски пейзажи и натюрморти. Нямаше нито порцеланови статуетки, нито сувенири, нито колекции или семейни снимки.
— Отидох да изкажа съболезнованията си — отговори майка й.
— И защо ти беше да го правиш по дяволите?
— Сметнах, че е редно.
— Редно? Нейният син уби дъщеря ни.
— Нейният син — повтори Люсил Милър. — Не тя.
— Не дрънкай глупости. Тя го отгледа.
— Това не означава, че е виновна.
— По-рано не смяташе така.
Майка й вирна глава.
— Отдавна го смятам — каза тя. — Просто си мълчах.
Уорън Милър й обърна гръб и закрачи напред-назад.
— И онзи дръвник те изхвърли?
— Той страда. Просто му е накипяло.
— Повече да не си стъпила там — отсече той, размахвайки, безпомощно пръст. — Чу ли? Откъде да знаем, че не е помагала на онзи убиец да се укрива?
— Е, и?
Кати задавено ахна. Мистър Милър рязко завъртя глава към жена си.
— Какво?
— Тя му е майка. Нима ние бихме постъпили другояче?
— Какви ги говориш?
— Ами ако беше обратното? Ако Джули беше убила Кен и трябваше да се скрие? Как щеше да постъпиш?
— Говориш глупости.
— Не, Уорън, не са глупости. Искам да знам как бихме постъпили, ако беше обратното. Щяхме ли да предадем Джули? Иди щяхме да се помъчим да я спасим?
Баща й се завъртя и забеляза Кати на прага. Очите им се срещнаха й за хиляден път той не устоя пред погледа на дъщеря си. Без да каже повече нито дума, Уорън Милър изтича нагоре по стълбището. Влезе в новия си „компютърен кабинет“ и затвори вратата. Всъщност „компютърният кабинет“ беше старата спалня на Джули. Девет години тя остана точно както в деня, когато загина Джули. А сетне баща й внезапно влезе в стаята, събра всичко и го отнесе в мазето. Боядиса стените в бяло и купи ново бюро. Сега стаята беше компютърен кабинет. Някои приеха това като знак, че най-сетне е преобърнал страницата и продължава напред. Но истината бе съвсем друга. Той извърши всичко насила, като смъртно болен човек, който демонстрира, че може да стане от леглото, макар това още повече да влошава състоянието му. Кати никога не влизаше там. Сега, когато в стаята нямаше видими следи от Джули, нейният дух изглеждаше някак по-агресивен. Сега посетителите разчитаха не на очите, а на ума си. И се мъчеха да прогонят онова, което не се вижда.
Люсил Милър тръгна към кухнята. Кати я последва мълчаливо. Майка й започна да мие чинии. Кати гледаше и й се искаше — също за хиляден път — да може да каже нещо, което не би наранило майка й още по-дълбоко. Родителите й никога не говореха с нея за Джули. Никога. През изминалите години само пет-шест пъти ги бе засичала да обсъждат убийството. Разговорите винаги приключваха по този начин. С мълчание и сълзи.