— Мамо…
— Нищо ми няма, скъпа.
Кати пристъпи към нея. Майка й започна да бърше по-усърдно. Кати забеляза в косата й нови бели нишки. Беше малко по-прегърбена, по-съсухрена.
— Би ли го сторила? — попита Кати.
Майка й мълчеше.
— Би ли помогнала на Джули да избяга?
Люсил Милър продължаваше да стърже. Зареди миялната машина. Сила препарат и я включи. Кати изчака още малко. Но майка й не проговори.
Кати се изкачи на пръсти по стълбището. Откъм компютърния кабинет долитаха измъчените ридания на баща й. Вратата ги заглушаваше, но не достатъчно. Кати спря и докосна дървото с длан. Стори й се, че долавя вибрациите. Баща й винаги плачеше неудържимо, с цялото си тяло. Задавеният му глас повтаряше „Стига толкова, стига толкова“, сякаш умоляваше някакъв невидим мъчител да го простреля в главата. Кати постоя, но риданията не стихваха.
След малко тя не издържа. Продължи към стаята си. Събра една раница дрехи и реши да сложи край веднъж завинаги.
Все още седях в тъмното със свити колене пред гърдите.
Наближаваше полунощ. Слушах обажданията през телефонния секретар. Сигурно бих изключил телефона, но отричането все още бе толкова силно, че подклаждаше в мен надеждата Пистильо да позвъни и да каже, че всичко е било една огромна грешка. Понякога съзнанието прави такива трикове. Мъчи се да намери изход. Сключва споразумения с Бога. Дава обещания. Опитва да се убеди, че има някакъв изход, че всичко може да се окаже сън, ужасен кошмар, и че незнайно как ще откриеш пътя назад.
Вдигнах слушалката само веднъж, защото се обади Квадрата. Той каза, че хлапетата от „Ковенант Хаус“ искали да организират утре църковна служба за Шийла. Имам ли нещо против? Казах му, че на Шийла би й харесало.
Погледнах през прозореца. Микробусът пак обикаляше из квартала. Ясна работа, Квадрата ме пазеше. Нямаше да се отлепи от мен. Сигурно се надяваше на някоя неприятност, та да си излее яда върху някого. Помислих си за думите му, че не е бил много различен от Призрака. Помислих си колко е могъщо миналото, през какво е Преминал Квадрата и какво е преживяла Шийла, и се зачудих как са намерили сили да плуват срещу мъртвото вълнение.
Телефонът пак иззвъня.
Сведох очи към бирата си. Не бях от онези, които удавят мъката в пиене. И донякъде съжалявах. Исках да се вцепеня, но ставаше точно обратното. Сякаш кожата ми бе смъкната и усещах всичко още по-силно. Ръцете и краката ми ставаха непоносимо тежки. Имах чувството, че потъвам, че се давя и завинаги ще остана само на сантиметри под повърхността, стиснат в плен на невидими мощни ръце.
Изчаках телефонния секретар да се включи. След третия сигнал чух щракване, после моят глас помоли човека отсреща да остави съобщение. След малко прозвуча смътно познат женски глас:
— Мистър Клайн?
Надигнах се. Жената отсреща изхлипа задавено.
— Обажда се Една Роджърс. Майката на Шийла.
Ръката ми се стрелна напред и грабна слушалката.
— Тук съм — казах аз.
Вместо отговор тя се разплака. Заплаках и аз.
— Не знаех, че ще боли толкова много — каза тя по някое време.
Сам сред остатъците на онова, което някога бе наш апартамент, аз се люшках напред-назад.
— Толкова отдавна я прогоних от живота си — продължаваше мисис Роджърс. — Вече не беше моя дъщеря. Имах други деца. Тя изчезна. Завинаги. Не че го исках. Просто така стана. Дори когато полицейският шеф дойде у нас, когато ми каза, че е мъртва, аз пак не реагирах. Просто кимнах и се стегнах, нали разбирате.
Не разбирах. Мълчах и слушах.
— И после ме откараха със самолет. До Небраска. Казаха, че вече разполагали с отпечатъците, но трябвало да получат потвърждение от роднина. Затова аз и Нийл пристигнахме тук. Доведоха ни в този малък полицейски участък. По телевизията винаги го правят зад стъкло. Нали знаете за какво говоря? Роднините стоят от едната страна на стъклото, а от другата докарват тялото. Тук не беше така. Доведоха ме и видях тази… тази буца, покрита с чаршаф. Дори не беше върху носилка. Лежеше на масата. А после онзи човек дръпна чаршафа и аз видях лицето й. За пръв път от четиринайсет години видях лицето на Шийла…