Крупиетата се смениха. Морти се облегна назад. Погледна печалбата и отново го обгърна старата сянка. Лиа му липсваше. И до днес понякога се събуждаше сутрин, обръщаше се към нея и когато си спомнеше истината, скръбта го изгаряше. Нямаше сили дори да стане от леглото. Той огледа мърлявите мъже в казиното. В предишни години Морти би ги нарекъл неудачници. Но те имаха оправдание да бъдат тук. Всеки един от тях бе роден с жигосано на задника „Н“ — неудачник. А родителите на Морти, емигранти от Полша, бяха жертвали всичко за него. Бяха се промъкнали тайно в тази страна, бяха застанали срещу ужасяваща бедност безкрайно далече от всичко познато, бяха се борили с нокти и зъби — само и само техният син да има по-добър живот. С непосилен труд се вкараха в гроба и едва доживяха да видят как Морти завършва медицина, да разберат, че тяхната борба е имала смисъл и че родословието им завинаги е насочено към по-добро.
Морти получи шестица и седмица. Поиска още една карта. Десетка. Провал. Загуби и следващата ръка. По дяволите. Тия пари му трябваха. Букмейкърът Локани, типичен свиреп кръвопиец, си искаше дълговете. Морти — откровено казано, типичен неудачник — успя да го умилостиви, като му предложи информация. Каза на Локани за маскирания мъж и ранената жена. Отначало Локани не даваше пукната пара за това, но слухът се разнесе и изведнъж някой поиска повече подробности.
Морти разказа почти всичко.
Естествено, не беше толкова луд, че да спомене за човека на задната седалка. Не разбираше какво става, но имаше неща, които дори и той не би извършил. Колкото и ниско да бе паднал, Морти нямаше да им каже за това.
Нова ръка — две аса. Морти ги раздели. Някакъв човек седна до него. Морти дори не го видя, а само усети. Усети го със старите си кости като наближаващ буреносен фронт. Не обърна глава — колкото и да беше нелепо, не смееше дори да погледне.
Крупието изтегли нови две карти. Поп и вале. Два пъти по двайсет и едно.
Човекът се приведе към него и прошепна:
— Спри, докато си на печалба, Морти.
Мори бавно се завъртя и видя мъж с бледосиви очи и бяла, дори нещо повече, прозрачна кожа, под която сякаш се виждаше всяка вена. Мъжът се усмихна.
— Може би е време — продължи ласкавият шепот — да осребриш чиповете.
Морти се помъчи да удържи тръпките.
— Кой си ти? Какво искаш?
— Трябва да си побъбрим — каза непознатият.
— За какво?
— За един пациент, който посети неотдавна почтеното ти медицинско, заведение.
Морти преглътна. Защо ли му трябваше да дрънка пред Локани? Да беше отбил удара с нещо друго, каквото и да било.
— Вече му казах всичко, което знам.
Бледият мъж леко приведе глава настрани.
— Наистина ли, Морти?
— Да.
Избелелите очи се впиха в него. Двамата мълчаха и не помръдваха. Морти усети, че се изчервява. Опита се да изпъчи гърди, но погледът го изпепеляваше.
— Не ми се вярва, Морти. Мисля, че криеш нещо.
Морти мълчеше.
— Кой друг беше в колата онази нощ?
Морти гледаше чиповете и се мъчеше да не трепери.
— За какво говориш?
— Имаше още някой, нали, Морти?
— Хей, остави ме на мира, ако обичаш. Тъкмо ми е тръгнало.
Призрака се изправи и поклати глава.
— Не, Морти — каза той, докосвайки леко ръката му. — Бих казал, че късметът току-що ти изневери.
24
Службата се проведе в голямата зала на „Ковенант Хаус“.
Квадрата и Уонда стояха вдясно от мен, баща ми отляво. Татко ме беше прегърнал и от време на време ме разтриваше по гърба. Залата беше претъпкана предимно с хлапета. Те ме прегръщаха, плачеха и казваха колко ще им липсва Шийла. Службата трая почти два часа. Четиринайсетгодишният Теръл, който до неотдавна се продаваше по десет долара на сеанс, изсвири своя композиция на тромпет в нейна чест. Седемнайсетгодишната Лора, обявена за бисексуална, разказа, че Шийла била единствената, с която можела да си поговори, когато узнала, че е бременна. Сами сподели забавна история как Шийла го научила да танцува под звуците на „тая скапана бяла музика“. Шестнайсетгодишният Том разказа на опечалените, че вече се бил отписал и мислел за самоубийство, но когато Шийла му се усмихнала, изведнъж осъзнал, че този свят може да бъде и хубав. Шийла го убедила да поживее още един ден. После още един.
Пропъдих болката и слушах внимателно, защото децата го заслужаваха. Това място означаваше толкова много за мен. За нас. А когато се съмнявахме в успехите си, когато се питахме дали наистина вършим нещо, винаги си спомняхме, че става дума за деца. Те не бяха чаровни и мили. Повечето изглеждаха противни и грозни. Чакаше ги ужасен живот, водещ към затвора, улицата или смъртта. Но това не означаваше, че трябва да вдигнем ръце. Напротив. Означаваше, че трябва да ги обичаме още повече. Безусловно. Без колебание. Шийла знаеше това. И то бе важно за нея.