Тя ме погледна, сякаш очакваше отговор.
— И повече не я видяхте? — попитах аз.
— Никога.
— Не разбирам — казах аз. — Какво стана?
— Питате какво я накара да избяга окончателно?
— Да.
— Мислите си, че е било нещо голямо, нали? — Гласът й стана по-силен, предизвикателен. — Сигурно баща й я е изнасилвал. Може би сме я биели. Нещо, което да обясни всичко. Така стават тия неща. Просто и ясно. Причина и следствие. Само че нямаше нищо подобно. Ние не бяхме идеални родители. Далеч съм от тази мисъл. Но вината не беше наша.
— Не исках да намеквам…
— Много добре знам какво намеквахте.
Очите й пламнаха. Тя подви устни и ме изгледа предизвикателно. Не желаех подобен разговор.
— Шийла обаждаше ли ви се? — попитах аз.
— Да.
— Често ли?
— Последният път беше преди три години.
Тя млъкна и ме изчака да продължа.
— Откъде се обади? — попитах аз.
— Не ми каза.
— А какво каза?
Този път й трябваше по-дълго време за отговор. Една Роджърс тръгна да обикаля из стаята и да оглежда леглата и шкафчетата. Намести една възглавница, оправи ъгълчето на един чаршаф.
— Шийла се обаждаше горе-долу по веднъж на всеки шест месеца. Обикновено беше пияна, дрогирана или знам ли още какво. Избиваше я на чувства. Плачеше през цялото време и ми говореше ужасни неща.
— Например?
Тя тръсна глава.
— Там, долу, онзи с татуираното чело каза нещо. Че двамата сте се срещнали тук и сте се влюбили. Вярно ли е?
— Да.
Една Роджърс се изпъна и ме погледна. Устните й се извиха в нещо подобно на усмивка.
— Тъй — каза тя и чух как нещо ново се прокрадва в гласа й. — Значи Шийла е спала с началника си.
Устните й се подвиха още малко и пред мен сякаш застана съвсем друга жена.
— Тя работеше тук доброволно — казах аз.
— Аха. А за теб какво вършеше доброволно, Уил?
По гърба ми пробягаха тръпки.
— Още ли си готов да ме съдиш? — попита тя.
— Мисля, че трябва да си вървиш.
— Истината не ти понася, така ли? Мислиш, че съм някакво чудовище. Че съм зарязала детето си без причина.
— Не е моя работа да го казвам.
— Шийла беше ужасно дете. Лъжеше. Крадеше…
— Може би почвам да разбирам — казах аз.
— Какво?
— Защо е избягала.
Тя примига, после ме изгледа свирепо.
— Ти не си я познавал. И още не я познаваш.
— Не чу ли какво се говореше долу?
— Чух. — Гласът й омекна. — Но аз не познавах онази Шийла. Тя не ми позволяваше. Онова момиче, което поз…
— Моите почитания, но не съм в настроение да те слушам как я хулиш.
Една Роджърс млъкна. Затвори очи и седна на ръба на едно легло. В спалнята стана съвсем тихо.
— Не съм дошла за това.
— А за какво си дошла?
— Първо, исках да чуя нещо добро.
— И го чу — казах аз.
Тя кимна.
— Да, чух.
— Какво друго искаш?
Една Роджърс се изправи. Пристъпи към мен и аз едва устоях на желанието да се отдръпна. Погледна ме право в очите.
— Дойдох заради Карли.
Изчаках. Тя обаче мълчеше и аз казах:
— Ти спомена това име и по телефона.
— Да.
— Тогава не знаех за Карли, не знам и сега.
Тя отново ме удостои с жестоката, крива усмивка.
— Не би ме излъгал, нали, Уил?
Пак ме побиха тръпки.
— Не.
— Значи Шийла никога не е споменавала името Карли?
— Никога.
— Сигурен ли си?
— Да. Коя е тя?
— Карли е дъщерята на Шийла.
Онемях. Една Роджърс забеляза реакцията ми и като че се зарадва.
— Хубавата ти доброволна сътрудничка никога не е споменавала, че има дъщеря, нали?
Мълчах.
— Сега Карли е на дванайсет години. И преди да попиташ, ще ти кажа, че не знам кой е бащата. Според мен и Шийла не знаеше.
— Не разбирам — казах аз.
Тя бръкна в чантата си и извади снимка. Подаде ми я. Беше типична снимка от родилното. Бебе, повито в одеялце, с примижали, все още невиждащи очи на новородено. Обърнах снимката. На гърба пишеше само „Карли“ и датата на раждане.
Зави ми се свят.
— За последен път Шийла ми се обади на деветия рожден ден на Карли — каза тя. — И лично разговарях с нея. С Карли, искам да кажа.
— А къде е сега?
— Не знам — отговори Една Роджърс. — Затова съм тук, Уил. Искам да намеря внучката си.