Някои хора просто се раждат с тази ярост.
Вратата на кабинета се отвори. Влезе Джон Пистильо, следван от младата си придружителка. Макгуейн се усмихна и прибра снимката.
— А, мосю Жавер — подхвърли той към Пистильо. — Пак ли ще ме преследваш, задето съм откраднал един хляб?
— Да — каза Пистильо. — Няма как да те сбърка човек. Макгуейн, невинната жертва.
Макгуейн насочи вниманието си към жената.
— Кажи ми, Джо, защо винаги водиш най-красивите си колежки?
— Това е специален агент Клаудия Фишър.
— Очарован съм — каза Макгуейн. — Моля, седнете.
— Предпочитаме да останем прави.
Макгуейн сви рамене и седна зад бюрото.
— С какво мога да ви услужа днес?
— Сериозно си закъсал, Макгуейн.
— Така ли?
— Точно така.
— И решихте да ми се притечете на помощ? Каква грижа!
Пистильо изсумтя презрително.
— Отдавна те гоня.
— Да, знам, но аз не съм от лесните. Съвет: следващия път донеси букет червени рози. Отваряй ми вратата. Покани ме на вечеря със свещи. На човек му се иска и малко романтика.
Пистильо опря юмруци върху бюрото.
— Донякъде ми се иска да седна отстрани и да гледам как ще те изядат жив. — Той преглътна, сякаш се мъчеше да удържи нещо в себе си. — Но още повече ми се иска да те видя как гниеш в затвора за всичко, което си сторил.
Макгуейн се обърна към Клаудия Фишър.
— Много е секси, когато се прави на груб, не смяташ ли?
— Познай кого намерихме преди малко, Макгуейн.
— Да не сте открили Джак Изкормвача? Крайно време беше.
— Фред Танър.
— Кой?
Пистильо се усмихна накриво.
— Не на мен тия номера. Един едър бияч. Работи за теб.
— Сетих се, мисля, че е в охраната.
— Намерихме го.
— Не знаех, че се е загубил.
— Много смешно.
— Мислех, че е в отпуск, агент Пистильо.
— И няма да се върне. Намерихме го в Пасаик Ривър.
Макгуейн се намръщи.
— Не е много хигиенично.
— Особено с два куршума в главата. Намерихме и някой си Питър Апъл. Удушен. Бивш снайперист от армията.
— Всеки си има призвание.
— Е, дай да видим сега — продължи Пистильо. — Имаме тези двамата. Плюс още двама в Ню Мексико. Общо четирима убити.
— И ги сметна, без да броиш на пръсти! Трябва да ти вдигнат заплатата, агент Пистильо.
— Ще ми разкажеш ли нещо за четиримата?
— На драго сърце — каза Макгуейн. — Признавам. Аз ги убих. Доволен ли си?
Пистильо се приведе над бюрото, тъй че лицата им бяха само на сантиметри едно от друго.
— Ти си пътник, Макгуейн.
— А пък ти си ял на обяд лучена супа.
— Знаеш ли — продължи Пистильо, без да се отдръпне, — че и Шийла Роджърс е мъртва?
— Коя е тя?
Пистильо се изправи.
— Ясно. И нея не познаваш. Тя не работи за теб.
— Много хора работят за мен. Аз съм бизнесмен.
Пистильо се озърна към Фишър.
— Да си вървим.
— Нима си тръгвате толкова скоро?
— Дълго чаках този момент — каза Пистильо. — Чувал ли си една поговорка? Отмъщението е ястие, което се яде студено.
— Като френската супа „Виши“.
Пистильо пак се усмихна накриво.
— Приятен ден, Макгуейн.
Двамата излязоха. Макгуейн седя неподвижно десет минути. Каква бе целта на тази визита? Много просто. Искаха да го стреснат. Отново го подценяваха. Той включи телефона на безопасната трета линия, която всекидневно се проверяваше за подслушвателни устройства. Поколеба се, преди да набере номера. Щеше ли да изглежда като признак на паника?
Прецени всички „за“ и „против“, и накрая реши да рискува.
Призрака отговори още след първия сигнал.
— Ало?
— Къде си?
— Току-що пристигнах със самолета от Лас Вегас.
— Научи ли нещо?
— О, да.
— Слушам.
— Освен тях в колата е имало и трети човек — каза Призрака.