Макгуейн се размърда на стола.
— Кой?
— Малко момиче — каза Призрака. — На не повече от единайсет-дванайсет години.
27
Когато Квадрата пристигна, ние с Кати бяхме на тротоара. Тя се повдигна на пръсти и ме целуна по бузата. Квадрата заинтригувано вдигна вежда. Изгледах го кръвнишки.
— Мислех, че ще ми окупираш дивана — казах й аз.
Откакто бе дошла кошницата с плодове, Кати ми се виждаше разстроена.
— Утре ще се върна.
— И не искаш да ми кажеш какво става?
Тя бръкна дълбоко в джобовете си и сви рамене.
— Просто трябва да проверя нещо.
— Какво?
Тя поклати глава. Не настоях. Кати ми хвърли бърза усмивка и се отдалечи. Седнах в микробуса.
— Коя е? — попита Квадрата.
Обясних му, докато пътувахме към центъра. Микробусът беше натъпкан със сандвичи и одеяла. Квадрата ги раздаваше на хлапетата. С тях затопляше отношенията не по-зле, отколкото с историята за изчезналата Анджи. А дори и да не излезеше нищо, децата поне щяха да имат завивки и нещо за хапване. Бях виждал Квадрата да върши истински чудеса с тия простички средства. Обикновено първата вечер хлапетата категорично отказваха помощ. Понякога дори ругаеха и се държаха враждебно. Квадрата не се обиждаше. Просто продължаваше да идва. Той вярваше, че постоянството е най-важно. Да покажеш на детето, че винаги може да разчита на теб. Че няма да си заминеш. Да покажеш, че помощта ти е безусловна.
Няколко вечери по-късно детето приемаше сандвича. След още няколко взимаше и одеяло. А после започваше да чака с нетърпение микробуса.
Пресегнах се назад и вдигнах един сандвич.
— Пак ли си на работа тази вечер?
Квадрата приведе глава и ме изгледа над тъмните очила.
— Не — сухо отвърна той. — Просто съм изгладнял.
— Докога ще бягаш от нея, Квадрат?
Той включи радиото. Карли Самън запя „Ти си тъй суетен“. Квадрата тихо припяваше. После подхвърли:
— Помниш ли тази песен?
Кимнах.
— Ами слуха, че била за Уорън Бийти? Верен ли беше?
— Не знам — казах аз.
Помълчахме.
— Може ли да те питам нещо, Уил?
Квадрата гледаше право напред. Изчаках.
— Изненада ли се, като разбра, че Шийла има дете?
— Много.
— А ще се изненадаш ли — продължи той, — ако чуеш, че и аз имах?
Погледнах го.
— Ти не разбираш положението, Уил.
— Дай да разглеждаме нещата едно по едно.
Тази вечер движението беше удивително спокойно. Карли Саймън заглъхна, после друг певец взе да моли приятелката си да му даде още малко време и любовта им непременно ще порасне. Толкова отчаяние имаше в тази простичка молба. Песента ми хареса.
Прекосихме града и продължихме на север покрай Харлем Ривър. Когато минахме покрай група хлапета, сгушени под един мост, Квадрата отби настрани и дръпна ръчната спирачка.
— Отивам да свърша малко работа — каза той.
— Да ти помогна ли?
Квадрата поклати глава.
— Няма да се бавя.
— Сандвичите ли ще използваш?
Квадрата огледа потенциалните кандидати за помощ и се замисли.
— Не. Имам нещо по-добро.
— Какво?
— Фонокарти. — Той ми подаде една. — Изкрънках от „Телерийч“ над хиляда. Дечурлигата ще пощуреят.
Наистина пощуряха. Щом зърнаха картите, всички се струпаха около него. При Квадрата няма грешка. Гледах лицата, мъчех се да разделя аморфната маса на отделни личности със свои желания, мечти и надежди. Тук хлапетата не оцеляват дълго. Не говоря за ужасяващите физически заплахи. Децата често ги преодоляват. Става дума за душата, за личността, която тук се разпада. Достигне ли разпадането определено ниво, всичко е свършено.
Шийла бе спасена, преди да изпадне дотам.
После някой я уби.
Прогоних мисълта. Сега не е време за това, казах си аз. Съсредоточи се върху предстоящата задача. Продължавай да се движиш. Действието отпъжда скръбта. Накарай мъката да те тласка напред, а не да ти пречи.
Направи го — колкото и банално да звучи — заради нея.
След няколко минути Квадрата се върна.
— Рокендролът продължава.
— Не ми каза къде отиваме.
— На ъгъла на Второ Авеню и Сто двайсет и осма улица. Да се срещнем с Ракел.
— И какво има там?
Той се ухили.
— Може би следа.
Напуснахме магистралата и продължихме през жилищните квартали. Забелязах Ракел още от две пресечки разстояние. Не беше трудно. Ракел стърчеше като малка камбанария, а дрехите му приличаха на експлозия в музей на съвременното изкуство. Когато го наближихме, Квадрата намали скоростта и се намръщи.