— Какво? — рече Ракел.
— Розови платформи със зелена рокля?
— Корал и тюркоаз — уточни Ракел. — А лилавата чантичка ги връзва.
Квадрата сви рамене и спря пред една витрина с избелял надпис „Аптека Голдбърг“. Когато слязох, прегръдката на Ракел ме обгърна като влажен дунапрен. Целият вонеше на тежък парфюм и неволно се запитах що за мъже си падат по него.
— Толкова съжалявам — прошепна той.
— Благодаря.
Той ме пусна и аз успях отново да си поема дъх. Плачеше. Сълзите размазваха грима по лицето му. Цветовете се смесваха, плъзваха на ручейчета през наболата му брада и лицето му заприлича на догаряща карнавална свещ.
— Ейб и Сади са вътре — каза Ракел. — Чакат ви.
Квадрата кимна и тръгна към аптеката. Последвах го. Когато влязохме, над вратата издрънка звънче. Миришеше на обезмирисител за кола. Лавиците бяха високи и претъпкани до пръсване. Зърнах бинтове, дезодоранти, шампоани и сиропи за кашлица, наслагани без никакъв видим порядък.
Пред нас се появи старец с полукръгли очила на верижка. Беше облечен с дебела жилетка и бяла риза. Буйната му бяла коса приличаше на напудрена перука от английско съдилище. Щръкналите гъсти вежди му придаваха вид на бухал.
— Я виж ти! Мистър Квадрат!
Двамата се прегърнаха и старецът заудря Квадрата по гърба с всичка сила.
— Добре изглеждаш — рече той.
— Ти също, Ейб.
— Сади! — викна старецът. — Сади, дошъл е мистър Квадрат.
— Кой!
— Йогата. Онзи с татуировката.
— Дето е на челото ли?
— Същият.
Поклатих глава и се приведох към Квадрата.
— Има ли някой, когото да не познаваш?
Той сви рамене.
— Доста съм си поживял.
Иззад аптечния тезгях се появи Сади — дребничка старица, която дори и с най-дебелите платформи на Ракел не би надхвърлила метър и петдесет. Тя огледа навъсено Квадрата и каза:
— Измършавял ми се виждаш.
— Остави го на мира — каза Ейб.
— Млък. Храниш ли се?
— И още как — отвърна Квадрата.
— Станал си само кожа и кости. Ребрата ти се броят.
— Сади, не можеш ли да оставиш човека на мира?
— Млък. — Старицата се усмихна съзаклятнически. — Имам пудинг. Искаш ли малко?
— Може би по-късно, благодаря.
— Ще ти сложа в кутия.
— Много мило, благодаря. — Квадрата се обърна към мен. — Това е моят приятел Уил Клайн.
Двамата старци завъртяха към мен печални очи.
— Това ли е момчето?
— Да.
Те ме проучиха най-внимателно. После се спогледаха.
— Не знам — каза Ейб.
— Можете да му вярвате — каза Квадрата.
— Може да можем, може и да не можем. Но ние тук сме като свещеници. Не говорим. Знаеш го. А тя беше категорична. Да не казваме нищо, каквото и да се случи.
— Знам.
— Ако се разприказваме, каква полза от нас?
— Разбирам.
— Проговорим ли, може да ни убият.
— Никой няма да разбере. Давам ти дума.
Старците пак се спогледаха.
— Ракел — каза Ейб. — Той е добро момче. Или момиче. Не знам, понякога толкова се обърквам.
Квадрата пристъпи към двамата.
— Трябва да ни помогнете.
Сади хвана ръката на мъжа си тъй нежно, че едва не извърнах очи.
— Тя беше толкова хубава, Ейб.
— И толкова мила — добави той.
Ейб въздъхна и ме погледна. Вратата се отвори и звънчето издрънка отново. В аптеката влезе дрипав негър и каза:
— Тайрън ме праща.
Сади пристъпи към него.
— Ела, аз ще се погрижа за теб.
Ейб продължаваше да ме гледа. Аз погледнах Квадрата. Нищо не разбирах.
Квадрата свали тъмните очила.
— Моля те, Ейб. Важно е.
Ейб вдигна ръка.
— Добре, добре, само недей да ми правиш физиономии, ако обичаш. — Той ни махна да се приближим. — Елате насам.
Тръгнахме към дъното на аптеката. Ейб вдигна тезгяха и ние се провряхме под него. Минахме край хапчета, шишенца, торбички с изпълнени рецепти, хаванчета и чукчета. Старецът отвори една врата. Пред нас се появиха стъпала към мазето. Слязохме и Ейб щракна лампата.