— Просто — съгласих се аз. — Значи Шийла дойде тук?
— Да.
— Кога?
— Преди два-три дни. Както казах, тя не приличаше на обичайните ни клиенти. Толкова мило момиче! И толкова хубаво.
— Каза ли къде отива?
Ейб се усмихна и ме потупа по ръката.
— Имаме ли вид на хора, дето разпитват? Те не искат да кажат, аз пък не искам да знам. Виждаш ли, ние не говорим. Нито дума. Трябва да си поддържаме репутацията, а както ти казах горе, за много дрънкане могат и да ни убият. Разбираш ли ме?
— Да.
— Всъщност, когато Ракел взе да разпитва, отначало не обелихме нито дума. Дискретност. На това се крепи нашият бизнес. Ние обичаме Ракел. Но не му казахме нищо. Гроб сме.
— И какво ви накара да промените решението си?
Ейб като че се засегна. Погледна Квадрата, после пак се обърна към мен.
— Да не мислиш, че сме животни? Да не мислиш, че нямаме чувства?
— Не исках да…
— Убийството — прекъсна ме Ейб. — Чухме какво е сполетяло онова клето, прекрасно момиче. — Той разпери ръце. — Но какво мога да сторя? Не мога да ида в полицията, нали? Истината е, че вярвам на Ракел и мистър Квадрат. Те са добри хора. Живеят в мрака, но пръскат светлина. Като нас със Сади, разбираш ли?
Вратата над нас се отвори и Сади застана на стъпалата.
— Затворих — каза тя.
— Добре.
— Докъде стигнахте?
— Тъкмо му обяснявах защо се решихме да проговорим.
— Добре.
Сади Голдбърг предпазливо заслиза по стъпалата. Ейб отново ме погледна изпод бухалските си вежди и каза:
— Мистър Квадрат рече, че в тази история е замесено и малко момиченце.
— Дъщеря й — обясних аз. — Вероятно е на около дванайсет години.
Сади зацъка с език.
— И не знаеш къде е.
— Не знам.
Ейб поклати глава. Сади мина до него и телата им се докоснаха, сякаш създадени едно за друго. Запитах се откога са женени, дали имат деца, откъде са пристигнали, как са попаднали на тия брегове и как са стигнали до сегашния бизнес.
— Искаш ли да ти кажа нещо? — попита ме Сади.
Кимнах.
— Твоята Шийла. В нея имаше… — тя вдигна юмруци във въздуха — … нещо особено. Някакъв дух около нея. Беше красива, разбира се, но имаше и още нещо. И сега, когато я няма… чувстваме се ограбени. Тя дойде и изглеждаше много изплашена. Може би самоличността, която й дадохме, не е свършила работа. Може би затова е загинала.
— Затова искаме да помогнем — добави Ейб. Той написа нещо на листче и ми го подаде. — Новото й име беше Дона Уайт. Това тук е номерът на социалната осигуровка. Не знам дали ще ти свърши работа.
— А истинската Дона Уайт?
— Бездомна наркоманка.
Сведох очи към листчето. Сади пристъпи към мен и докосна с длан бузата ми.
— Струваш ми се добър човек.
Погледнах я.
— Намери онова момиченце — каза тя.
Кимнах веднъж, после още веднъж. И обещах да намеря детето.
28
Когато се прибра, Кати Милър още трепереше.
Не може да бъде, помисли си тя. Станала е грешка. Не съм чула добре името.
— Кати — подвикна майка й.
— Да.
— В кухнята съм.
— Идвам след малко, мамо.
Кати тръгна към вратата на мазето. Когато ръката й докосна дръжката, тя спря.
Мазето. Мразеше да слиза там.
След толкова много години би трябвало да е претръпнала към протрития диван, петносания килим и вехтия телевизор още отпреди кабелната епоха. Но не беше така. Защото всичките й сетива знаеха, че тялото на сестра й още е тук, подпухнало, разложено и обгърнато от непоносимо гъстия мирис на смърт.
Родителите й я разбираха. Никога не възлагаха прането на Кати. Баща й никога не я молеше да му донесе кутията с инструменти или резервна крушка. Ако някаква работа налагаше слизане в тази преизподня, родителите й се стараеха да я свършат сами.
Но не и този път. Този път нямаше кой да я отмени.
На първото стъпало Кати натисна електрическия ключ. Светна една гола крушка — стъкленият абажур бе строшен по време на убийството. Кати бавно тръгна надолу. Стараеше се да гледа над дивана, килима и телевизора.
Защо още живееха тук?
Не можеше да го разбере. Когато убиха Джоан Бенет, семейство Рамзи се преселиха в другия край на страната. Но пък всички смятаха, че те са я убили. Всъщност бягаха не толкова от спомена за мъртвата си дъщеря, колкото от обвинителните погледи на съседите. Естествено, случаят с Джули беше съвсем друг.