— Ало — изрече жената и изведнъж се провикна: — Тихо там, мама говори по телефона.
Отдалечените детски крясъци продължаваха с пълна сила.
— Ивон Стърно?
— Да не би да продавате нещо?
— Не.
— В такъв случай да, на телефона?
— Името ми е Уил Клайн…
— Определено ми се струва, че продавате нещо.
— Не продавам — казах аз. — Вие ли сте същата Ивон Стърно, която пише в „Стар-Бийкън“?
— Повторете си името още веднъж. — Преди да отговори, тя се провикна: — Хей, вие двамата, казах да млъквате. Томи, дай му играчката. Не после, сега!… Ало, слушам ви.
— Името ми е Уил Клайн. Исках да поговоря с вас за двойното убийство, за което писахте наскоро.
— Аха… И защо се интересувате от случая?
— Просто искам да ви задам няколко въпроса.
— Не съм справочно бюро, мистър Клайн.
— Наричайте ме Уил, моля. И потърпете за малко. Често ли се случват убийства в общини като Стоунпойнт?
— Рядко.
— А двойни убийства като това?
— Аз поне не съм чувала за друг такъв случай.
— В такъв случай защо не го отразихте по-нашироко?
Детските крясъци отново избухнаха. Ивон Стърно също.
— Край! Томи, качвай се в стаята. Тия ги разправяй на съдията, приятел. Ходом марш! А ти дай играчката. Давай я, преди да е отишла на боклука. — Чух я как взима отново слушалката. — Ще ви попитам още веднъж: защо се интересувате от случая?
Познавах достатъчно журналисти, за да знам най-сигурния път към сърцата им.
— Може би разполагам с актуална информация по този случай.
— Актуална — повтори тя. — Хубава дума си избрал, Уил.
— Мисля, че ще ви е интересно да чуете какво имам да кажа.
— Откъде се обаждаш?
— От Ню Йорк — казах аз.
Кратко мълчание.
— Доста е далече от мястото на убийството.
— Да.
— Е, слушам. Какво ли толкова имаш да кажеш, че да е едновременно актуално и интересно?
— Най-напред трябва да разбера няколко основни подробности.
— Аз не работя така, Уил.
— Прегледах другите ви материали, мисис Стърно.
— Чиста халтура. И щом ще си бъбрим като приятели, викай ми Ивон.
— Добре — казах аз. — Ти се занимаваш предимно с дребните новини, Ивон. Отразяваш сватби. Отразяваш срещи и приеми.
— Пада страхотно ядене, Уил, а освен това изглеждам вълшебно с вечерна рокля. Накъде биеш?
— Подобна история не се пада всеки ден.
— Добре де, вече изгарям от нетърпение. Какво искаш да кажеш?
— Казвам ти да рискуваш. Просто ми дай отговор на два-три въпроса. Губиш ли нещо? Кой знае, може пък да говоря истината.
Тя не отговори. Опитах се да я притисна.
— Случаят ти поднася голяма криминална история. Но в статията не се споменават нито имената на жертвите, нито заподозрени, нито някакви по-съществени подробности.
— Защото не ги знаех — обясни тя. — Съобщението пристигна късно вечерта. Едва успяхме да го вмъкнем в сутрешното издание.
— А защо не продължи? Това е огромно събитие. Защо излезе само една статия?
Тишина.
— Ало?
— Чакай малко. Децата пак се разбесняха.
Само че този път не чувах никакъв шум.
— Запушиха ми устата — каза тя тихо.
— В смисъл?
— В смисъл, че беше голям късмет да публикуваме дори толкова. На другата сутрин наоколо гъмжеше от федерални. Местният УСА…
— УСА?
— Упълномощен специален агент. Шеф на федералните служби в района. Той накара моя началник да потули историята. Опитах се да действам самостоятелно, но навсякъде ми отговаряха само с две думи: без коментар.
— Странно ли е това?
— Не знам, Уил. За пръв път отразявам убийство. Но наистина ми звучи много странно.
— Какво означава всичко това според теб?
— Ако съдя по действията на шефа си ли? — Ивон дълбоко въздъхна. — Става дума за нещо голямо. Много голямо. По-голямо от двойно убийство. Сега ти си на ход, Уил.
Питах се колко да й разкрия.
— Знаеш ли нещо за отпечатъци, открити на местопрестъплението?
— Не.
— Оставени са от жена.
— Продължавай.
— Вчера тази жена беше открита мъртва.