— Ама че работа! Убита?
— Да.
— Къде?
— Малко градче в Небраска.
— Името й?
Облегнах се назад.
— Разкажи ми за собственика на къщата Оуен Енфийлд.
— А, ясно. Значи ще се редуваме. Ти на мен, аз на теб.
— Нещо такова. Енфийлд ли е единият от убитите?
— Не знам.
— Какво знаеш за него?
— Живял е тук около три месеца.
— Сам?
— Според съседите пристигнал сам. През последните седмици често виждали при него жена и дете.
Дете.
Сърцето ми трепна. Надигнах се.
— На каква възраст е било детето?
— Не знам. Училищна възраст.
— Може би около дванайсет години.
— Да, може би.
— Момче или момиче?
— Момиче.
Застинах.
— Хей, Уил, още ли си на телефона?
— Знае ли се името на детето?
— Не. Никой нищо не знае за тях.
— Къде са сега?
— Не знам.
— Как е възможно?
— Сигурно се сблъскваме с поредната велика загадка на живота. Не успях да ги открия. Но както казах, вече не работя по случая. Тъй че не се напрягах особено.
— Можеш ли да откриеш къде са?
— Мога да опитам.
— Има ли нещо друго? Чула ли си името на заподозрян, на някой от убитите или каквото и да било?
— Както казах, нещата се потулиха. Аз съм външен сътрудник на вестника. Както навярно си се досетил, имам си много домашна работа. Хванах случая само защото когато дойде съобщението, в редакцията нямаше жива душа, освен мен. Но имам добри източници.
— Трябва да открием Енфийлд — казах аз. — Или поне жената и детето.
— Не е зле за начало — съгласи се тя. — Ще ми кажеш ли защо се интересуваш от случая?
Замислих се.
— Падаш ли си по ровене на забранени места, Ивон?
— Да, Уил. Много си падам.
— А бива ли те?
— Искаш ли да ти докажа?
— Давай.
— Може да се обаждаш от Ню Йорк, но всъщност си от Ню Джърси. Нещо повече — макар че едва ли си единственият Уил Клайн по онези места, бих се обзаложила, че брат ти е гнусен убиец.
— Предполагаем гнусен убиец — поправих я аз. — Как разбра?
— От мрежата. Пуснах в компютъра името ти и видях какво излезе. В една от статиите се споменаваше, че сега живееш в Манхатън.
— Брат ми няма нищо общо със случая.
— Да, бе. И не е убил съседското момиче, нали?
— Нямам това предвид. Двойното убийство не е свързано с него.
— Тогава какво те води насам?
Тихо въздъхнах.
— Друг човек, който ми бе много скъп.
— Кой?
— Приятелката ми. Нейните отпечатъци са открити на местопрестъплението.
Чух как децата отново се разбесняха. Доколкото можех да разбера, търчаха из стаята и виеха като полицейски сирени. Този път Ивон Стърно не им се скара.
— Значи твоята приятелка е открита мъртва в Небраска?
— Да.
— И затова се интересуваш от случая?
— Донякъде.
— А останалото?
Още не бях готов да й кажа за Карли.
— Открий Енфийлд — казах аз.
— Как е името на приятелката ти, Уил?
— Просто го открий.
— Хей, искаш ли да работим заедно? Тогава недей да криеш. Все едно, за пет секунди ще я открия в мрежата. Хайде, кажи.
— Роджърс — казах аз. — Името й е Шийла Роджърс.
Чух тракане на клавиатура.
— Ще сторя всичко възможно, Уил — каза Ивон. — Стискай палци, скоро ще ти се обадя.
30
Сънувах странен полусън.
Казвам „полусън“, защото не бях съвсем заспал. Реех се в онзи гъсталак между дрямката и бодърстването, в онова състояние, когато понякога изведнъж подскачаш и се вкопчваш в ръба на леглото. Лежах в мрака със затворени очи и ръце зад тила.
Вече споменах, че Шийла обичаше да танцува. Дори ме накара да се включа в един танцов клуб към Еврейския център в Уест Ориндж, Ню Джърси. Центърът беше близо до нашата къща в Ливингстън и болницата, където лежеше майка ми. Всяка сряда ходехме на свиждане в болницата, а после към шест и половина отивахме на танци.
Бяхме най-младата двойка в клуба — по моя преценка поне със седемдесет и пет години по-млади от всички останали — но старците си ги биваше. Просто не можех да им насмогна на темпото. Малко се притеснявах в компанията им. Не и Шийла. Понякога насред танца ме пускаше и почваше да се люшка сама. Затваряше очи. Лицето й грейваше, сякаш бе потънала изцяло в блаженството.