Впих пръсти в слушалката. Бях сигурен, че не съм чул добре.
— Какво каза тя?
— Не знам. Непрекъснато кряска нещо за Айдахо, но все още не е на себе си.
Отново чух гласа на Кати:
— Шибаното Айдахо! Картофи! Айдахо! Права съм, нали?
Едва дишах.
— Виж какво, Уил, знам, че е късно, но можеш ли да дойдеш и да я прибереш?
Намерих сили да изговоря:
— Тръгвам веднага.
31
За да не събуди Уонда с шума на асансьора, Квадрата се изкатери по стълбището.
Корпорация „Йогата на Квадрата“ притежаваше цялата сграда. Квадрата и Уонда живееха в двата етажа над залите за тренировки. Часът бе три след полунощ. Той открехна леко вратата. Не светеше. Прекрачи в стаята. Уличните лампи хвърляха през прозорците ярки отблясъци.
Уонда седеше на дивана с кръстосани ръце и крака.
— Хей — подхвърли Квадрата съвсем тихо, сякаш се боеше да не събуди някого, макар че освен тях в сградата нямаше жива душа.
— Искаш ли да го махна? — попита тя.
Квадрата съжали, че е свалил тъмните очила.
— Много съм уморен, Уонда. Остави ме да поспя два-три часа.
— Не.
— Какво искаш да ти кажа?
— Още не е дошъл третият месец. Затова питам. Искаш ли да го махна?
— Значи изведнъж всичко опира до мен?
— Чакам.
— Мислех, че си запалена феминистка, Уонда. Къде остана женското право на избор?
— Спести ми тия глупости.
Квадрата пъхна ръце в джобовете си.
— Ти какво искаш?
Уонда завъртя глава настрани. Квадрата се вгледа в профила й, в дългата шия, в гордо вирнатата глава. Обичаше я. Преди нея не бе обичал никого. И никой не го обичаше. Когато беше съвсем малък, майка му често го гореше с машата за къдрене. Накрая спря, когато той бе на две години — между другото, точно в деня, когато баща му я смаза от бой и се обеси в гардероба.
— Ти носиш миналото си на челото — каза Уонда. — Не всички имаме такъв късмет.
— Не те разбирам.
И двамата не желаеха да светнат лампите. Очите им привикваха с тъмнината, но всичко тънеше в сумрак и може би така ставаше малко по-лесно.
— На абитуриентския бал ме избраха да произнеса реч — каза Уонда.
— Знам.
Тя затвори очи.
— Не ме прекъсвай, бива ли?
Квадрата й кимна да продължи.
— Израснах в богато предградие. Там имаше много малко черни семейства. От триста абитуриенти аз бях единственото черно момиче. И излязох първа. Можех да ида в колеж по свой избор. Избрах Принстън.
Квадрата знаеше всичко това, но премълча.
— Когато попаднах там, взе да ми се струва, че не съм на ниво. Няма да задълбавам в диагнози за липса на самочувствие и тъй нататък. Но престанах да ям. Почнах да отслабвам. Изпаднах в анорексия. Не хапвах нищо, което не може да се повърне. По цял ден седях, без да си мръдна пръста. Теглото ми спадна под четирийсет килограма и пак се виждах в огледалото като противна дебелана.
Квадрата пристъпи до нея. Искаше му се да я хване за ръката. Но колкото и, да бе глупаво, не посмя да го стори.
— С глад се докарах дотам, че попаднах в болница. Съсипах си вътрешните органи. Сърцето, черния дроб… лекарите и досега не знаят какво още. Не стигнах до кома, но мисля, че ми се размина на косъм. След време се възстанових — и в това няма да задълбавам — но лекарите ми казаха, че вероятно никога няма да забременея. А ако забременея, едва ли ще износя детето.
Квадрата се приведе над нея.
— А какво казват сега? — попита той.
— Нищо не обещават. — Уонда вдигна очи към него. — Никога не съм била тъй изплашена.
Квадрата усети как сърцето му се разпада в гърдите. Искаше да седне до Уонда и да я прегърне. Но нещо пак го удържаше и той се ненавиждаше за това.
— Ако ще стане с риск за здравето ти… — започна той.
— Рискът си е за моя сметка — каза тя.
Квадрата опита да се усмихне.
— Славната феминистка пак е на линия.
— Когато казах, че съм изплашена, нямах предвид само здравето си.
Квадрата знаеше това.
— Квадрат?
— Слушам те.
Гласът й бе почти умолителен.
— Не ми обръщай гръб, моля те.
Той не знаеше какво да каже, затова избра очевидното.
— Това е голяма крачка.
— Знам.
— Не мисля — бавно изрече Квадрата, — че съм на нужната висота.
— Аз те обичам.