— И аз те обичам.
— Ти си най-силният мъж, когото познавам.
Квадрата тръсна глава. Долу на улицата някакъв пияница запя с пълен глас, че любовта разцъфтявала около неговата Розмари, но за това знаел единствено той.
— Може би — започна Квадрата — не трябва да се подлагаме на това изпитание. Ако не за друго, то поне заради твоето здраве.
Уонда го видя как се отдръпна назад. Преди да му каже нещо, той изчезна от стаята.
Наех кола от денонощното бюро на Трийсет и седма улица и потеглих към участъка в Ливингстън. За пръв и последен път бях посетил това свещено място като първокласник, когато ни заведоха там на посещение. През онова слънчево утро не ни позволиха да видим единствената килия, където сега открих Кати, защото и тогава беше заета. За първолак беше страхотно преживяване да си представяш, че само на метри от теб може да е заключен жесток престъпник.
Детектив Тим Дениълс ме посрещна с прекалено мъжествено ръкостискане. Забелязах, че е затегнал униформения колан до последната дупка. При всяка крачка нещо по него дрънкаше — може би белезници или връзка ключове. Беше понапълнял, но лицето му си оставаше гладко, без нито една бръчка.
Попълних някакви документи и Кати попадна под моя опека. През изминалия час бе изтрезняла. Вече не се кикотеше. Стоеше с клюмнала глава, нацупена по хлапашки на целия свят.
Благодарих още веднъж на Тим. Кати дори не направи усилие да се усмихне. Тръгнахме към колата, но когато излязохме в прохладната нощ, тя ме сграбчи за ръката.
— Дай да се поразходим.
— Часът е четири след полунощ. Уморен съм.
— Ако седна в кола, ще повърна.
Спрях.
— Защо ми крещеше за Айдахо по телефона?
Но Кати вече бе тръгнала да пресича Ливингстън Авеню. Изтичах след нея. С наближаването към центъра тя ускори крачка. Най-сетне я догоних.
— Родителите ти ще се тревожат — казах аз.
— Няма. Казах им, че ще спя при приятелка.
— Ще ми обясниш ли защо си пила сама?
Кати не спираше. Почна да се задъхва.
— Бях жадна.
— Аха. А защо крещеше за Айдахо?
Тя ме погледна, но продължи да крачи.
— Мисля, че знаеш.
Хванах я за ръката.
— Каква игра си подхванала?
— Не само аз съм я подхванала, Уил.
— За какво говориш?
— За Айдахо, Уил. Твоята Шийла Роджърс беше от Айдахо, нали?
Думите й отново ме блъснаха като чук.
— Как разбра?
— Прочетох го.
— Във вестника ли?
Тя се изкиска.
— Наистина ли не знаеш?
Хванах я за раменете.
— За какво говориш?
— В кой колеж е учила твоята Шийла? — попита тя.
— Не знам.
— Нали бяхте лудо влюбени?
— Много е сложно.
— Не се и съмнявам.
— Все още не те разбирам, Кати.
— Шийла Роджърс е учила в Хавъртън, Уил. С Джули. Двете са били в едно девическо дружество.
Спрях като вкаменен.
— Невъзможно.
— Не мога да повярвам, че не си в час. Шийла не ти ли е казвала?
Поклатих глава.
— Сигурна ли си?
— Шийла Роджърс от Мейсън, Айдахо. Специалност „Комуникации“. Пише го черно на бяло в албума на девическото дружество. Открих го в един стар куфар в мазето.
— Не те разбирам. Значи си помнила името й толкова години?
— Да.
— Как така? Да не би да помниш всичките и приятелки от колежа?
— Не.
— Тогава защо си спомняш Шийла Роджърс?
— Защото — каза Кати — Шийла и Джули бяха съквартиранти.
32
Квадрата пристигна в апартамента ми с гевречета от едно заведение, което носи оригиналното име „Гевречето“ и се намира на ъгъла на Петнайсета улица и Първо Авеню. Беше десет сутринта и Кати спеше на дивана. Квадрата запали цигара. Забелязах, че още е със снощните дрехи. Обикновено това не бие на очи — никой не би нарекъл Квадрата видна фигура в модните кръгове — но тази сутрин изглеждаше по-смачкан от всякога. Седнахме на табуретки до кухненския плот.
— Хей — казах аз, — знам, че искаш да се слееш с уличните среди, но…
Той извади чиния от шкафа.
— На остроумен ли ще се правиш, или ще ми разкажеш какво стана?
— Защо да не може и двете?
Той наведе глава и ми хвърли познатия поглед над тъмните очила.
— Толкова ли е зле?
— По-зле — казах аз.