Чакай малко. Соней!
Квадрата ме погледна.
— Какво?
— Мисля, че все пак ще можеш да ми помогнеш — казах аз.
33
Шийла и Джули бяха членували в девическото дружество „Чи Гама“. Все още не бях върнал наетата кола, тъй че с Кати решихме да предприемем двучасовото пътуване до колежа в Хавъртън, Кънектикът, и да видим какво ще узнаем там.
Сутринта се бях свързал с деловодството на колежа, за да проверя някои факти. Научих, че по онова време ръководител на девическото дружество била някоя си Роуз Бейкър. Преди три години мисис Бейкър се пенсионирала, но живеела точно срещу колежа. Именно тя щеше да бъде основен обект на нашето разследване.
Спряхме пред сградата на дружеството. Помнех го от някогашните си епизодични посещения в колежа. Отдалече си личеше, че зданието е приютило някаква женска организация. Беше в онзи псевдоантичен стил отпреди Втората световна война с цял куп заоблени бели колони, които му придаваха женствен вид. Приличаше на сватбена торта.
Жилището на Роуз Бейкър беше, меко казано, далеч по-скромно. Личеше си, че отначало къщата е замислена като малка вила, но по време на строежа са й придали по-строги очертания. Някогашният червен цвят бе придобил мътно глинест оттенък. Дантелените перденца на прозорците изглеждаха като раздрани от котка. Керемидите се ронеха, сякаш къщата страдаше от хроничен косопад.
При други обстоятелства бих уговорил среща. По телевизията никога не го правят. Детективът звъни и човекът непременно си е у дома. Винаги съм го смятал за нереално и скалъпено, но сега може би разбирах нещата малко по-добре. Първо, приказливата дама от деловодството ме уведоми, че Роуз Бейкър рядко излиза и още по-рядко остава задълго навън. Второ — и според мен по-важно — ако се свържех с Роуз Бейкър и тя попиташе защо желая да се срещнем, какво можех да отговоря? Здрасти, дайте да си побъбрим за убийства. Не, по-добре да цъфнем изневиделица и да видим какво ще излезе. Ако я нямаше, можехме да се поровим из библиотечните архиви, или да посетим девическото дружество. Нямах представа дали ще открием нещо, но в края на краищата действахме напосоки.
Докато наближавахме къщата на Роуз Бейкър, неволно ме жегна завист към студентите с раници, които сновяха насам-натам. Имах чудесни спомени от колежа. Харесвах всичко в него. Обичах да се мотая с разхайтени приятели. Обичах да живея самостоятелно, да пера, когато ми скимне, да ям пица след полунощ. Обичах да си приказвам с либералните дългокоси преподаватели. Обичах да споря за измислени неща и за суровите житейски истини, които никога не припарваха в уютното ни студентско градче.
Когато стигнахме до оптимистичната шарена изтривалка на прага, чух през дървената врата да долита позната песен. Звукът бе приглушен, но ми приличаше на Елтън Джон — по-точно песента „Свещ под вятъра“ от класическия двоен албум „Сбогом, жълт тухлен път“. Почуках на вратата.
— Един момент — подвикна отвътре напевен женски глас.
След няколко секунди вратата се отвори. Роуз Бейкър се оказа на възраст някъде над седемдесетте и за моя изненада облечена като за погребение. Цялото й облекло, от широкополата шапка с воал до ниските, удобни обувки, беше в черно. Ружът по лицето й изглеждаше щедро нанесен с аерозол. Устата й приличаше на идеално изписана буква „о“, очите — на големи червени чинийки, а по лицето сякаш завинаги бе застинало стреснато изражение.
— Мисис Бейкър? — попитах аз.
Тя повдигна воала.
— Да.
— Името ми е Уил Клайн. Това е Кати Милър.
Огромните очи се завъртяха към Кати и я фиксираха.
— В неподходящ момент ли идваме? — попитах аз.
Въпросът като че я изненада.
— Съвсем не.
— Ако нямате нищо против, бихме искали да поговорим.
— Кати Милър — повтори тя, без да откъсва очи от нея.
— Да, госпожо — потвърдих аз.
— Сестрата на Джули.
Не беше въпрос, но все пак Кати кимна. Роуз Бейкър отвори мрежестата врата.
— Заповядайте, моля.
Последвахме я към хола. И изведнъж заковахме на място, слисани от това, което видяхме.