— И все пак не завърши — вметнах аз.
— Да.
— Защо?
Тя обърна очи към мен.
— Принцеса Ди се опитваше да бъде твърда. Но никой не може да овладее ветровете на съдбата. Те веят както си искат.
— Не ви разбирам — каза Кати.
От стенния часовник с образа на принцеса Ди долетя глуха имитация на камбаните на Биг Бен. Роуз Бейкър изчака звука да заглъхне. После каза:
— В колежа хората се променят. За пръв път си далеч от дома, за пръв път зависиш само от себе си… — Тя се унесе в мисли и аз едва не я подканих да продължи. — Не, не се изразявам добре. Отначало Джули беше чудесна, но после… после започна да се отдръпва. От всички ни. Пропускаше лекции. Скъса с приятеля си от гимназията. Не че беше необичайно. Случва се почти на всички момичета в първи курс. Но при нея дойде толкова късно. През последната година, ако не греша. Мисля, че тя наистина го обичаше.
Преглътнах, но не казах нищо.
— Преди малко ме попитахте за Шийла Роджърс — каза Роуз Бейкър.
— Да — кимна Кати.
— Тя й повлия зле.
— Как така?
— Когато Шийла дойде при нас през онази година… — Роуз докосна с пръст брадичката си и килна глава настрани, сякаш току-що й бе хрумнало нещо ново — … е, може би тя донесе ветровете на съдбата. Като папараците, заради които лимузината на Даяна вдигна такава скорост. Или като онзи ужасен шофьор Хенри Пол. Знаете ли, че нивото на алкохол в кръвта му беше три пъти над допустимото?
— Значи Шийла и Джули се сприятелиха? — опитах се да я насоча аз.
— Да.
— Бяха съквартирантки, нали?
— Да, за известно време. — Очите й се навлажниха. — Не искам да прозвучи мелодраматично, но Шийла Роджърс донесе нещо лошо в „Чи Гама“. Трябваше да я изхвърля. Сега го знам. Но нямах доказателства срещу нея.
— Какво беше сторила?
Тя пак поклати глава.
Замислих се. През първата година Джули ме посети в „Амхърст“. Но не подкрепи желанието ми да дойда в Хавъртън, което бе малко странно. Спомних си последния път, когато бяхме заедно. Вместо да останем в студентското градче, тя намери тихо гнезденце в един пансион. Тогава ми се стори романтично. Разбира се, сега виждах всичко с други очи.
Три седмици по-късно Джули скъса с мен по телефона. Но гледайки от днешния ден, виждах, че по време на последната ни среща тя се държеше странно и апатично. Останахме в пансиона само една нощ и дори когато се любехме, усещах как се отдръпва от мен. Оправда се с многото учене, каза, че зубрела като луда. Повярвах й просто защото исках да вярвам.
Погледнато днес, всичко ставаше очевидно като две и две. Шийла бе дошла тук веднага след насилието на Луис Кастман, след улицата и наркотиците. Подобен живот не се загърбва лесно. Предполагах, че е донесла със себе си част от онази тиня. Не е нужно много, за да отровиш извора. Шийла идва през първата година на Джули. Джули почва да се държи хаотично.
Всичко се връзваше.
Опитах да подходя от друг ъгъл.
— Шийла Роджърс завърши ли?
— Не, и тя отпадна.
— Едновременно с Джули?
— Дори не съм сигурна дали някоя от двете беше официално изключена. Джули просто престана да посещава лекции към края на годината. Почти не напускаше стаята си. Спеше до обяд. Когато се опитах да я притисна — гласът й изтъня, — тя се изнесе.
— Къде отиде?
— Взе си квартира извън студентското градче. Заедно с Шийла.
— А кога точно отпадна Шийла Роджърс?
Роуз Бейкър се престори, че мисли. Казвам престори се, защото виждах, че много добре знае отговора и само разиграва представление.
— Мисля, че Шийла напусна след смъртта на Джули.
— След колко време? — попитах аз.
Тя наведе очи.
— Не помня да съм я виждала след убийството.
Погледнах Кати. Й тя бе свела очи към пода. Роуз Бейкър вдигна трепереща ръка пред устата си.
— Знаете ли къде отиде Шийла? — попитах аз.
— Не. Стигаше ми, че я няма.
Тя вече не ни поглеждаше. Това започна да ме смущава.
— Мисис Бейкър.
Тя продължаваше да седи с наведена глава.
— Мисис Бейкър, какво друго стана?
— Защо сте тук? — попита тя.
— Казахме ви. Искаме да знаем…
— Да, но защо точно сега?
Аз и Кати се спогледахме. Тя кимна. Обърнах се към Роуз Бейкър и казах:
— Вчера Шийла Роджърс бе намерена мъртва. Убита.
Стори ми се, че не е чула. Роуз Бейкър гледаше втренчено парче черно кадифе с бродирана Даяна — нелепа и ужасяваща репродукция. Зъбите на Даяна бяха сини, а кожата й напомняше тен на алкохолик. Роуз се взираше в нея и аз отново се замислих над факта, че в стаята няма снимки нито на съпруга й, нито на роднини, нито на момичета от дружеството. Само тази мъртва задморска чужденка. И се зачудих как успявам да се справя с толкова много смърт, как продължавам да гоня сенки, за да отклоня болката. Дали и тук не ставаше нещо подобно?