— Естествено, осъзнавате колко идиотски звучи всичко това.
Вратата зад полицая се отвори и влезе Пистильо. Той ме изгледа неописуемо мрачно. Затворих очи и разтрих с два пръста горния край на носа си. След Пистильо се появи един от полицаите, които ме разпитваха отначало. Той направи знак на мустакатия си побратим. Онзи явно не беше много доволен, но стана и последва другия. Останах насаме с Пистильо.
Отначало той не каза нищо. Обиколи кабинета, като оглеждаше внимателно всичко наред — буркана с памучни тампони, пластинките за преглед на гърлото, кофата за отпадъци. В болничните стаи обикновено мирише на дезинфекция, но тук вонеше на бръснарски одеколон. Не знам дали миризмата бе оставена от доктор или полицай, но забелязах как Пистильо гнусливо присви ноздри. Аз вече бях свикнал.
— Кажи какво стана — нареди той.
— Твоите приятели от полицията не те ли осведомиха?
— Казах им, че първо искам да чуя теб. Преди да те пъхнат на топло.
— Искам да знам как е Кати.
За секунда-две той се замисли над искането.
— Ще има болки в шията и гласните струни, но иначе е добре.
Затворих очи и усетих как ме облива вълна от облекчение.
— Почвай да говориш — каза Пистильо.
Разказах му всичко. Пистильо мълча, докато не споменах, че Кати е извикала „Джон“.
— Имаш ли представа кой е Джон? — попита той.
— Може би.
— Слушам те.
— Един тип, когото познавах като дете. Името му е Джон Аселта.
Лицето на Пистильо посърна.
— Познаваш ли го? — попитах аз.
Той не обърна внимание на въпроса.
— Какво те кара да мислиш, че е имала предвид Джон Аселта?
— Той ми строши носа.
Разказах му за нападението на Призрака. Пистильо никак не се зарадва.
— Значи Аселта търсеше брат ти?
— Така каза.
Лицето му пламна.
— За какъв дявол си мълча досега?
— Да, бе, чудна работа — казах аз. — Винаги си бил човекът, към когото да се обърна, приятелят, комуто мога да доверя всичко.
Това още повече го ядоса.
— Знаеш ли нещо за Джон Аселта?
— Израснахме в един град. Наричахме го Призрака.
— Аселта е една от най-опасните откачалки в страната — каза Пистильо. Помълча, после поклати глава. — Не може да е бил той.
— Защо смяташ така?
— Защото и двамата още сте живи.
Мълчание.
— Той е хладнокръвен убиец.
— Тогава защо не е в затвора? — попитах аз.
— Не ставай наивен. Той е виртуоз в занаята си.
— Тоест в убиването на хора?
— Да. Живее в чужбина, никой не знае къде точно. Работил е за правителствените ескадрони на смъртта в Централна Америка. Помагал е на деспоти в Африка. — Пистильо поклати глава. — Не, ако Аселта е искал да я убие, в момента щеше да лежи долу с номерче на крака.
— Може да е имала предвид друг Джон — предположих аз. — Или пък не съм чул добре.
— Може. — Той се замисли. — Едно не схващам. Ако Призрака или някой друг е искал да убие Кати Милър, защо просто не го е направил? Защо ще си прави труда да ти слага белезници?
Това смущаваше и мен, но бях открил едно обяснение.
— Може да е било инсценировка.
Пистильо се навъси.
— Как си го представяш?
— Убиецът ме приковава за леглото. Отива да удуши Кати. После… — усетих как по тила ми пробягаха тръпки — … после може би нагласява нещата така, че убийството да изглежда извършено от мен.
Погледнах го. Пистильо се навъси.
— Сега само остава да речеш: „както направиха с брат ми“.
— Да — казах аз. — Точно така мисля.
— Пълна глупост.
— Помисли малко, Пистильо. Едно нещо не успяхте да обясните до днес: защо на местопрестъплението имаше кръв от брат ми?
— Джули Милър се е отбранявала.
— Не се преструвай на наивен. Кръвта бе твърде много. — Аз пристъпих към него. — Преди единайсет години натопиха Кен, а тази нощ може би някой искаше историята да се повтори.
Той прихна.
— Не ставай мелодраматичен. И нека ти кажа нещо. Ченгетата не се връзват на твоите фокуси с фантастичното измъкване. Смятат, че ти си опитал да я убиеш.
— А ти какво смяташ? — попитах аз.
— Бащата на Кати е тук. Изглежда бесен.
— Нищо чудно.
— Все пак почвам да си задавам въпроси.
— Знаеш, че не съм бил аз, Пистильо, И въпреки целия си вчерашен театър, знаеш, че не съм убил Джули.