— Предупредих те да стоиш настрани.
— А аз реших да не те послушам.
Пистильо изпусна дълбока въздишка и кимна.
— Точно така, правиш се на юнак. Затова ето какво ще направим. — Той пристъпи насреща и се опита да ме изпепели с поглед. Не мигнах. — Сега отиваш в затвора.
Аз въздъхнах.
— Мисля, че за днес вече си получих пълната дажба заплахи.
— Не е заплаха, Уил. Още тази нощ ще те откарат в затвора.
— Чудесно, искам адвокат.
Той погледна часовника си.
— Много е късно. Ще прекараш нощта в килия. Утре с теб ще се заемат в съда. Обвинението е опит за убийство и средни телесни повреди. Областният прокурор ще заяви, че има опасност да избягаш и ще настои пред съдията да не бъдеш освободен под гаранция. Според мен съдията ще се съгласи.
Понечих да заговоря, но Пистильо вдигна ръка.
— Спести си приказките, защото имам да ти кажа нещо неприятно: не ме интересува дали си го сторил или не. Ще намеря достатъчно доказателства, за да те осъдят. А не намеря ли, ще изфабрикувам. Ако искаш, разкажи на адвоката си за този разговор. Ще отрека и толкоз. Ти си заподозрян в убийство, който от единайсет години помага на своя брат-престъпник да се укрива. Аз съм един от най-уважаваните служители на реда в тази страна. Според теб кому ще повярват?
Погледнах го.
— Защо правиш това?
— Казах ти да стоиш настрани.
— Ти какво би сторил на мое място? Ако преследваха брат ти?
— Не е там работата. Ти не ме послуша. И сега приятелката ти е мъртва, а Кати Милър се отърва на косъм.
— Не съм сторил зло нито на едната, нито на другата.
— Напротив, стори го. Ти причини всичко. Ако ме беше послушал, смяташ ли, че щяха да стигнат до тук?
Думите му ме жегнаха, но аз настоях:
— Ами ти, Пистильо? Кой укри връзката с Лора Емърсън…
— Хей, не съм дошъл да си играем на въпроси и отговори. Още тази нощ отиваш в затвора. И не се залъгвай, ще уредя да те осъдят.
Той тръгна към вратата.
— Пистильо! — подвикнах аз. Той се обърна. — Каква е истинската ти цел?
Той спря, приближи устни на сантиметри от ухото ми и прошепна:
— Питай брат си.
После излезе.
38
Прекарах нощта в предварителния арест на Западна Трийсет и пета улица. Килията вонеше на урина, повръщано и кисела пиянска пот. Все пак беше за предпочитане пред бръснарския одеколон. Имах двама съкилийници. Единият беше травестит, който непрекъснато плачеше и се чудеше дали да използва металната тоалетна прав или седнал. Другият беше негър и спа през цялото време. Тъй че не разполагам с вълнуващи затворнически истории за побоища и изнасилвания. Нощта мина без никакви произшествия.
Пазачът от нощната смяна въртеше компактдиск на Брус Спрингстийн с песента „Роден за бягство“. Голяма утеха. Като всяко добро момче от Джърси знаех текста наизуст. Може да прозвучи странно, но когато слушах мощните балади на Спрингстийн, винаги си мислех за Кен. Не бяхме от работническо семейство, не страдахме от лишения, не си падахме по бързите коли и не киснехме непрекъснато на брега (в Джърси казваме винаги „на брега“ вместо „на плажа“) — впрочем, ако съдя от публиката на последните му концерти, това се отнася до по-голямата част от неговите почитатели — но имаше нещо особено в тия разкази за борба, за опитите на окования човешки дух да се освободи, за стремежа да искаш нещо повече и да откриеш храброст за бягство. То не само отекваше в душата ми, но и ме караше да мисля за брат си дори още преди убийството.
Но тази вечер, когато Брус запя как тя била толкова хубава, че я загубил между звездите, аз си мислех за Шийла. И отново ме заболя.
Използвах разрешеното телефонно обаждане, за да позвъня на Квадрата. Събудих го. Като чу какво стана, той ме нарече „диване“. После обеща да ми намери добър адвокат и да се опита да разбере как е Кати.
— А, без малко да забравя за онези записи от „Куик Гоу“ — каза Квадрата.
— Какво стана?
— Идеята ти излезе добра. Утре ще можем да ги видим.
— Ако ме пуснат от тук.
— Да, така си е — каза Квадрата. После добави: — Много гадно ще стане, ако не ти разрешат гаранция, мой човек.
На сутринта ченгетата ме откараха до централната регистратура на Сентър Стрийт 100. Оттам нататък с мен се зае Министерството на правосъдието. Затвориха ме в килия в мазето. Ако не вярвате, че Америка все още е един съвременен Вавилон, трябва да прекарате известно време с многообразието от (не)човешки същества, обитаващи това умалено копие На Обединените нации. Чух поне десет различни езика. Около мен се мяркаха цветове на кожата, които биха вдъхновили производителите на детски боички. Видях бейзболни каскетчета, тюрбани, сламени шапки и дори един фес. Всички говореха едновременно. И доколкото можех да разбера — а дори и без да ги разбирам, — всички твърдяха, че са невинни.