— Но… — започна Джошуа Форд.
Макгуейн вдигна длан. Форд млъкна веднага. Макгуейн отстъпи назад и погледна Призрака.
— Джон.
Призрака прекрачи напред и без колебание удари със замах ръката на Форд малко над лакътя. Костта се изви назад. Пребледнялото лице на адвоката стана още по-бяло.
— Ако започнете да отричате или да твърдите, че не знаете за какво става дума — каза Макгуейн, — моят приятел ще премине от дружески ласки към нещо по-сериозно. Разбирате ли?
Няколко секунди Форд мълча. Когато най-сетне надигна глава, Макгуейн бе изненадан от твърдата решимост в очите му. Форд погледна Призрака, после Макгуейн и изсъска:
— Върви по дяволите.
Призрака се обърна към Макгуейн, вдигна вежда и каза с усмивка:
— Храбрец.
— Джон…
Но Призрака не му обърна внимание. Той стовари железния прът върху лицето на Форд. С влажен, пращящ звук главата на адвоката се отметна назад. Из стаята плисна кръв. Форд падна по гръб и остана да лежи неподвижно. Призрака се прицели за нов удар в коляното.
— В съзнание ли е още? — попита Макгуейн.
Това накара Призрака да спре. Той се приведе и съобщи.
— В съзнание, но едва диша. — Призрака се изправи. — Още един удар и мистър Форд отива в страната на сънищата.
Макгуейн се замисли.
— Мистър Форд.
Форд го погледна.
— Къде е той? — попита отново Макгуейн.
Този път Форд само поклати глава.
Макгуейн се приближи до монитора. Завъртя го така, че Джошуа Форд да вижда екрана. Кромуел пиеше кафе, преметнал крак върху крак. Макгуейн посочи младия сътрудник.
Призрака кимна към монитора.
— Хубави обувки носи. „Алън-Едмъндс“ ли са?
Форд направи усилие да седне. Събра ръце под себе си, опита се да напъне и отново падна по гръб.
— На колко години е? — попита Макгуейн.
Форд не отговори.
Призрака вдигна палката.
— Той те попита…
— На двайсет и девет.
— Женен?
Форд кимна.
— Дечурлига?
— Две момчета.
Макгуейн пак се вгледа в монитора.
— Прав си, Джон. Хубави обувки. — Той се обърна към Форд. — Ще умре, ако не кажеш къде е Кен.
Призрака внимателно остави металната пръчка на пода. Бръкна в джоба си и извади традиционната примка на тюгите. Дръжката беше от махагон, дълга двайсет сантиметра и дебела около пет. Имаше осмоъгълно сечение. Дълбоки бразди по дървото осигуряваха по-здрав захват. За двата края бе прикрепено късо въженце от конски косъм.
— Той няма нищо общо — каза Форд.
— Слушайте ме внимателно — изрече Макгуейн. — Ще го кажа само веднъж.
Форд зачака. — Ние никога не блъфираме — каза Макгуейн.
Призрака се усмихна. Макгуейн помълча, гледайки втренчено Форд. После натисна бутона на вътрешния телефон. Обади се охранителят от приемната.
— Да, мистър Макгуейн.
— Доведете мистър Кромуел.
— Веднага, сър.
Двамата видяха как на екрана едър, дебеловрат пазач прекрачи в приемната и махна с ръка на Кромуел. Младежът остави кафето, стана и приглади сакото си. След това последва пазача към вратата. Форд извърна глава към Макгуейн. Погледите им се срещнаха.
— Вие сте глупав човек — каза Макгуейн.
Призрака стисна по-здраво дървената дръжка и зачака.
Пазачът отвори вратата. Реймънд Кромуел влезе с широка усмивка. Когато видя кръвта и проснатия си шеф, челюстта му провисна, сякаш някой бе срязал мускулите й.
— Какво, по дяво…
Призрака пристъпи зад него и го подкоси с внезапен ритник. Кромуел извика и падна на колене. Движенията на Призрака бяха точни, отработени, грациозни като в някакъв уродлив балет.
Въженцето се преметна през главата на младежа. Когато напълно обгърна шията му, Призрака дръпна назад и същевременно опря коляно в гръбнака на Кромуел. Въжето се впи във восъчно гладката кожа. Призрака превъртя дръжката, спирайки притока на кръв към мозъка. Очите на Кромуел се изцъклиха. Той задраска въженцето с пръсти. Призрака продължи да стиска.
— Спрете! — извика Форд. — Ще говоря!