Никой не му обърна внимание.
Призрака гледаше жертвата си. Лицето на Кромуел бе придобило ужасяващ пурпурен оттенък.
— Казах…
Форд рязко завъртя глава към Макгуейн. Макгуейн стоеше спокойно, със скръстени ръце. Двамата впиха очи един в друг. В тишината се чуваше само ужасното, задавено хъркане на Кромуел.
— Моля ви — прошепна Форд.
Но Макгуейн само поклати глава и повтори:
— Ние никога не блъфираме.
Призрака превъртя дръжката още веднъж и продължи да стиска.
41
Трябваше да кажа на баща си за видеозаписа.
Квадрата ме свали на една спирка близо до Медоулендс. Нямах представа какво ще правя след видяното преди малко. Нейде по пътя, близо до изхода от магистралата за Ню Джърси, докато гледах изоставените индустриални сгради, мозъкът ми превключи на автопилот. Само така можех да продължа напред.
Кен наистина беше жив.
Видях с очите си доказателството. Той бе живял в Ню Мексико под името Оуен Енфийлд. Една част от мен ликуваше. Имах шанс за изкупление, имах шанс отново да бъда с брат си, имах шанс — нима изобщо смеех да мисля за това? — да се преборя с неправдата.
Но после се сетих за Шийла.
Нейните отпечатъци бяха открити в къщата на брат ми заедно с два трупа. Какво общо имаше Шийла с тази история? Нямах представа… или може би просто не исках да приема очевидното. Тя ме беше предала — когато мозъкът ми започваше да работи, не откривах друго, освен варианти, свързани с предателство под една или друга форма — и ако почнех да задълбавам в това, ако си позволях наистина да потъна в простичките спомени: как тя подвиваше крака под себе си, докато разговаряхме на дивана, как отмяташе коса, сякаш е застанала под водопад, как ухаеше, когато излизаше по халат от банята, как през есенните вечери използваше моите тениски вместо нощница, как тананикаше на ухото ми, докато танцувахме, как ме караше да се задъхам с един поглед от другия край на стаята — ако всичко това се окажеше някаква коварна измама…
Автопилот.
И затова се влачех напред с една-единствена мисъл: да стигна до края веднъж завинаги. И брат ми, и Шийла ме бяха напуснали без сбогом, без предупреждение. Знаех, че никога няма да оставя това зад себе си, докато не узная истината. Още в началото Квадрата ме предупреди за опасността да не харесам онова, което ще открия, но може би в крайна сметка то щеше да се окаже необходимо. Може би най-сетне идваше мой ред да бъда храбър. Може би този път аз щях да спася Кен, а не той мене.
Значи трябваше да се съсредоточа върху едно: Кен беше жив. И невинен — ако досега имах някакви подсъзнателни съмнения, Пистильо ги бе премахнал окончателно. Можех отново да видя Кен, отново да бъда с него. Можех — знам ли? — да отмъстя за миналото, да утеша духа на майка си или нещо подобно.
През този последен ден от нашия официален траур баща ми не бе у дома. Заварих в кухнята леля Селма. Тя ми каза, че е излязъл на разходка. Леля Селма беше с престилка. Зачудих се откъде ли я е взела. Твърдо знаех, че у дома нямаме. Дали я беше донесла? Тя винаги изглеждаше по престилка, дори когато не беше, ако разбирате какво искам да кажа. Гледах я как чисти мивката. Селма, кротката сестра на Съни, работеше тихо. Винаги я бях приемал като природна даденост. Според мен и другите също. Селма… просто я имаше. Тя бе от онези хора, които живеят под обсега на радара, сякаш не смеят да привлекат вниманието на боговете. Двамата с чичо Мъри нямаха деца. Не знам защо. Само веднъж дочух нашите да споменават за мъртвородено бебе. Сега стоях, гледах я като за пръв път и виждах как едно обикновено човешко същество води простичката всекидневна борба да постъпва правилно.
— Благодаря ти — казах аз.
Селма кимна.
Исках да й кажа, че я обичам, че я ценя високо и искам да бъдем по-близки — особено сега, след смъртта на мама. Да й кажа, че мама би желала това. Но не можех. Вместо това я прегърнах. Отначало Селма застина, стресната от внезапната проява на обич, но след това се отпусна.
— Всичко ще се оправи — каза тя.
Знаех къде обича да се разхожда баща ми. Прекосих Кодингтън Терас, заобикаляйки отдалече къщата на семейство Милър. Знаех, че и баща ми прави същото. Още преди години бе променил маршрута. Минах през дворовете на Джарат и Арней, после тръгнах по пътеката, която пресичаше потока Медоубрук и водеше към любителските игрища за бейзбол. Сезонът бе свършил, игрищата пустееха и баща ми седеше сам на най-горния ред метални пейки. Спомних си колко обичаше някога ролята на доброволен треньор, спомних си кипнатото му зелено каскетче и бялата тениска със зелени ръкави и надпис „Сенаторите“. Най-често стоеше прав край игрището, облегнал лакти на прашния дървен парапет, а тениската му бавно потъмняваше от пот под мишниците. Понякога смъкваше каскетчето с плавно, изящно движение, избърсваше челото си с лакът и пак го нахлупваше. В онези пролетни вечери лицето му грееше, особено когато играеше Кен. Треньори бяха и най-добрите му приятели, мистър Вертильо и мистър Хоровиц. И двамата умряха от сърце още преди да навършат шейсет, и сега, докато сядах до него, аз знаех, че той още чува ръкоплясканията и виковете, още усеща сладкия мирис на утъпкана пръст по терена.