Отговорът изглеждаше очевиден — онзи, който някога уби Джули. Тази личност — мъж или жена — искаше непременно да запуши устата на Кен. А после? Нямах представа. Все още липсваха много късчета от мозайката.
— Татко.
— Да?
— Подозираше ли, че Кен е жив?
Той не отговори веднага.
— По-лесно беше да мисля, че е мъртъв.
— Това не е отговор.
Той пак се загледа настрани.
— Кен те обичаше много, Уил.
Мълчах.
— Но не всичко в него беше добро.
— Знам — казах аз.
Баща ми изчака, сякаш искаше да се увери, че разбирам.
— Когато убиха Джули, Кен вече си имаше неприятности.
— Как така?
— Той дойде у дома, за да се скрие.
— От какво?
— Не знам.
Замислих се над тия думи. Отново си спомних, че Кен не беше си идвал поне от две години и изглеждаше много напрегнат, дори когато ме разпитваше за Джули. Просто не знаех какво означава всичко това.
— Помниш ли Фил Макгуейн? — попита татко.
Кимнах. Старият приятел на Кен от гимназията, „лидерът на класа“, за когото сега разправяха, че имал „дебели връзки“.
— Чух, че се преселил в къщата на Бонано.
— Да.
Когато бях дете, знаменитата мафиотска фамилия Бонано живееше в най-голямото имение по тия места с огромна желязна порта и два каменни лъва край алеята. Слуховете твърдяха — както навярно знаете, предградията гъмжат от слухове, — че из имението са заровени трупове, че по оградата тече ток, а ако някое хлапе опита да се промъкне през гората, ще бъде застреляно без предупреждение. Едва ли имаше нещо вярно, но полицията арестува стария Бонано, когато беше на деветдесет и една година.
— Какво общо има Макгуейн? — попитах аз.
— Кен се беше забъркал с него.
— Как?
— Само толкова знам.
Спомних си за Призрака.
— Беше ли замесен и Джон Аселта?
Баща ми настръхна. Видях в очите му страх.
— Защо питаш?
— Тримата бяха приятели от гимназията — започнах аз… и реших да говоря докрай. — Наскоро го видях.
— Аселта?
— Да.
— Върнал ли се е? — попита баща ми съвсем тихо.
Кимнах. Татко затвори очи.
— Какво има?
— Той е опасен — каза баща ми.
— Знам.
Той посочи лицето ми.
— От него ли е?
Добър въпрос, помислих си аз.
— Поне отчасти.
— Отчасти?
— Дълго е за разправяне, татко.
Той отново затвори очи. След малко пак ги отвори, опря длани в бедрата си и се изправи.
— Да си вървим.
Исках да му задам още въпроси, но знаех, че сега не е време. Последвах го. Беше му трудно да слиза по паянтовите дървени стъпала. Протегнах му ръка. Той не я пое. Слязохме на чакъла и завихме към пътеката. И там, с търпелива усмивка и ръце в джобовете, стоеше Призрака.
За момент си помислих, че е само игра на въображението, че мислите за него са породили тази кошмарна картина. Но чух как баща ми тихо ахна. После чух и гласа.
— Ах, колко трогателно — каза Призрака.
Баща ми пристъпи пред мен, сякаш се опитваше да ме прикрие.
— Какво искаш? — извика той.
Но Призрака се разсмя.
— Ех, момче — изрече подигравателно той, — когато издъних най-важния удар в решаващата игра, едва се утеших с цяло пакетче бонбони.
Ние стояхме като вкаменени. Призрака погледна небето, затвори очи и вдъхна дълбоко.
— Ах, любителската лига. — Той сведе очи към баща ми. — Помните ли как веднъж моят старец дойде да играе, мистър Клайн?
Баща ми предизвикателно изпъчи челюст.
— Велик момент беше, Уил. Наистина. Скъпият ми стар татко бе тъй изтощен, че изтича да се облекчи до стената на снекбара. Представяш ли си? Мисис Тансмор без малко да получи удар. — Призрака се разсмя от сърце и звукът сякаш впи нокти в гърдите ми. След малко добави: — Хубави времена бяха, а?
— Какво искаш? — повтори баща ми.
Но Призрака имаше свой път и не искаше да се отклонява.
— Хей, мистър Клайн, помните ли как ръководихте онзи голям финал от щатското първенство?
— Помня — каза баща ми.
— А ние с Кен… в четвърти клас ли бяхме?
Този път баща ми не отговори.
— О, чакайте! — възкликна Призрака. Усмивката изчезна от лицето му. — Без малко да забравя. Аз пропуснах онази година, нали? И следващата. Имах да излежавам, ще знаете.