Таня въздъхна и свали веригата. Вмъкнах се вътре. Крушката в отсрещния ъгъл пръскаше съвсем слаба светлина. Докато погледът ми блуждаеше из тази потискаща стая, аз се запитах дали и Таня не е затворничка тук като Луис Кастман. Погледнах я. Тя се сви, сякаш очите ми можеха да я опарят.
— Още колко смяташ да го държиш? — попитах аз.
— Не правя планове — отвърна тя.
Не ми предложи да седна. Стояхме прави един срещу друг. Тя скръсти ръце и зачака.
— Защо дойде на възпоменанието? — попитах аз.
— Исках да я почета.
— Познаваше ли Шийла?
— Да.
— Приятелки ли бяхте?
Тя може би се усмихна. Но лицето й бе тъй обезобразено от назъбени, кръстосани белези, че нямаше как да съм сигурен.
— Нищо подобно.
— Тогава защо дойде?
Тя леко сведе глава настрани.
— Искаш ли да чуеш нещо шантаво?
Не знаех как да отговоря, затова само кимнах.
— Това ми беше първото излизане от шестнайсет месеца насам.
Пак не знаех какво да кажа, затова избрах нещо по-неутрално:
— Радвам се, че дойде.
Таня ме изгледа скептично. В стаята не се чуваше нищо, освен нейното дишане. Не знам какво й беше и дали имаше връзка с жестокото обезобразяване, но дъхът й звучеше тъй, сякаш минаваше през тясна сламка с няколко капки течност в нея.
— Моля те, отговори ми защо дойде — казах аз.
— Да я почета, казах ти вече. — Тя помълча. — И мислех, че мога да помогна.
— Да помогнеш?
Тя погледна вратата към спалнята на Луис Кастман. Проследих погледа й.
— Той ми каза защо си дошъл. Рекох си, че може и от мен да научиш нещо.
— Какво ти каза?
— Че си обичал Шийла. — Таня пристъпи към лампата. Беше ми трудно, но не извърнах очи. Най-сетне тя седна и ми кимна да сторя същото. — Вярно ли е?
— Ти ли я уби? — попита Таня.
Въпросът ме стресна.
— Не.
Тя не изглеждаше убедена.
— Не разбирам — казах аз. — Значи дойде да помогнеш, така ли?
— Да.
— Тогава защо избяга?
— Не се ли сещаш?
Поклатих глава.
Тя се сви на стола. Отпусна ръце в скута си и взе да се люшка напред-назад.
— Таня?
— Чух името ти — каза тя.
— Моля?
— Питаш ме защо избягах. — Тя спря да се клати. — Избягах, защото чух името ти.
— Не разбирам.
Тя пак погледна вратата.
— Луис не знаеше кой си. Аз също… докато Квадрата не те спомена в словото си. Ти си Уил Клайн.
— Да.
— И… — гласът й стана толкова тих, че трябваше да се приведа напред, за да я чуя — си брат на Кен.
Тишина.
— Ти си познавала брат ми?
— Срещали сме се. Много отдавна.
— Как?
— Чрез Шийла. — Тя изправи рамене и ме погледна. Странно. Казват, че очите са прозорци на душата. Пълна глупост. Очите на Таня бяха нормални. Не видях в тях нито белези, нито намек за историята на нейните мъки.
— Луис ти е казал за големия гангстер, който се свърза с Шийла.
— Да.
— Това беше брат ти.
Поклатих глава. Канех се да възразя, но млъкнах, защото видях, че тя има още нещо за казване.
— Шийла не ставаше за такъв живот. Беше прекалено амбициозна. Двамата с Кен се намериха. Той й помогна да постъпи в някакъв си колеж в Кънектикът, но това беше по-скоро за да пласира дрога. Тук всеки ден виждаш как си кълцат червата заради място на ъгъла. А в колежа за богаташки деца можеш да се настаниш и да го контролираш, тъй че да трупаш лесна печалба.
— И ти твърдиш, че това го е уредил брат ми?
Тя отново започна да се люшка.
— Сериозно ли разправяш, че не си знаел?
— Да.
— Мислех… — започна тя и млъкна.
— Какво?
Тя поклати глава.
— Не знам какво мислех.
— Моля те — казах аз.
— Смахната работа. Първо Шийла е с брат ти. Сега пък изниква при теб. И ти се правиш, че нищо не знаеш.
Отново нямах представа как да отговоря.
— Какво стана с Шийла?
— Ти знаеш по-добре от мен.
— Не, имам предвид онова време. Когато постъпила в колежа.
— След като напусна улицата, повече не я видях. Обади ми се веднъж-дваж по телефона и толкоз. После престана. Но Кен не беше цвете за мирисане. Ти и Квадрата ми се виждате свестни хора. Рекох си, че може най-сетне да е намерила нещо добро. Но като ти чух името…