Тя млъкна и сви рамене.
— Говори ли ти нещо името Карли? — попитах аз.
— Не. А трябва ли?
— Знаеше ли, че Шийла има дъщеря?
Това отново я накара да се люшне на стола. В гласа й прозвуча болка.
— О, боже.
— Знаеше ли?
Тя поклати глава.
— Не.
Не я оставих да се опомни.
— Познаваш ли някой си Филип Макгуейн?
Таня продължаваше да клати глава.
— Не.
— А Джон Аселта? Или Джули Милър?
— Не — бързо каза тя. — Не познавам тези хора. — Изправи се и ми обърна гръб. — А аз се надявах, че е избягала.
— Така беше — казах аз. — За известно време.
Видях как раменете й провиснаха. Дишането й стана още по-измъчено.
После Таня тръгна към изхода. Не я последвах. Погледнах вратата към стаята на Луис Кастман. Отново си помислих, че всъщност затворниците са двама. Таня спря. Усетих погледа й. Завъртях се към нея.
— Има добри хирурзи — казах аз. — Квадрата познава кого ли не. Можем да ти помогнем.
— Не, благодаря.
— Не можеш вечно да живееш за отмъщение.
Таня опита да се усмихне.
— Мислиш си, че е заради това? — Тя посочи обезобразеното си лице. — Затова ли мислиш, че го държа тук?
Отново се обърках.
Таня поклати глава.
— Той каза ли ти как е привлякъл Шийла?
Кимнах.
— Приписва си цялата заслуга. Все говори колко лъскави дрехи имал и как сладко приказвал. Но повечето момичета, дори онези, дето току-що слизат от автобуса, се боят да останат насаме с непознат мъж. Разбираш ли, най-важното беше, че Луис си имаше партньорка. За да му помага в бизнеса. Да приспива страховете на момичетата.
Тя зачака. Очите й бяха сухи. Нейде дълбоко в мен се надигна тръпка и плъзна навън. Таня пристъпи към вратата. Отвори я. Излязох и тръгнах, без да поглеждам назад.
43
В гласовата поща ме чакаха две съобщения. Първото беше от майката на Шийла, Една Роджърс. Погребението щяло да бъде след два дни, в църквата в Мейсън, щат Айдахо. Следваха часовете, адресите и няколко съвета как да стигна от Бойс до Мейсън. Запазих съобщението.
Второто беше от Ивон Стърно. Казваше, че е важно да й позвъня веднага. В гласа й звучеше едва сдържано вълнение. Това ме разтревожи. Запитах се дали е узнала истинската самоличност на Оуен Енфийлд — и ако да, то дали е за добро или за зло.
Ивон вдигна още от първия сигнал.
— Какво става? — попитах аз.
— Попаднах на нещо голямо, Уил.
— Слушам те.
— Трябваше да се сетим по-рано.
— За какво?
— Да сглобим парчетата. Човек под фалшиво име. ФБР проявява засилен интерес. Всичко е обгърнато в тайна. Малка община в тих район. Схващаш ли?
— Все още не.
— „Крипко“ ми отвори очите — продължи тя. — Както вече ти казах, това е фирма фантом. Затова проверих по няколко линии. Всъщност те дори не полагат особени усилия да се прикрият. Маскировката им е доста повърхностна. Сигурно смятат, че ако някой срещне човека, или ще го познае, или не. Без да се рови из миналото му.
— Ивон — казах аз.
— Какво?
— Изобщо не те разбирам.
— Компанията „Крипко“, която е наела къщата и колата, се оказа свързана с Федералната съдебна полиция.
Отново ми се зави свят. Сетне от сивия, мътен вихър изплува светла надежда.
— Чакай малко — казах аз. — Да не би да твърдиш, че Оуен Енфийлд е агент под прикритие?
— Не, не ми се вярва. Така де, какво ще разследва в Стоунпойнт — кой кого мами на карти ли?
— Тогава какво?
— Програмата за защита на свидетели се ръководи не от ФБР, а от Федералната съдебна полиция.
Обърках се още повече.
— Значи твърдиш, че Оуен Енфийлд…
— Да, правителството го е скрило при нас. Дали са му нова самоличност. Както вече казах, плиткото прикритие ми отвори очите. Много хора не знаят това. Дори понякога дрънкат глупости. Моят човек от вестника ми разправи как веднъж настанили един черен наркопласьор от Балтимор в чисто бяло предградие край Чикаго. Пълна издънка. Тукашният случай не е такъв, но ако например Ал Капоне търси някого, или ще го познае, или не. Няма да му проверява биографията. Нали ме разбираш?
— Да, струва ми се.
— От тук предполагам, че този Оуен Енфийлд не е стока. Такива са повечето свидетели по Програмата. Добре, властите го взимат под закрила, а той по една или друга причина убива двама души и бяга. ФБР не иска да се разчуе. Представи си колко лошо звучи — правителството сключва споразумение с някого, а той тръгва да трепе наред. Пресата ще вдигне олелия до небесата, нали ме разбираш.