Не казах нищо.
— Уил?
— Да.
Кратко мълчание.
— Ти криеш нещо от мен, нали?
Колебаех се как да постъпя.
— Хайде де — каза тя. — Ти на мене, аз на тебе, забрави ли?
Не знам какво бих отговорил — дали щях да й кажа, че брат ми е Оуен Енфийлд, дали щях да реша, че истината е по-добра от мълчанието — но решението ми бе отнето. Нещо изщрака и телефонът замлъкна.
Някой заблъска по вратата.
— Федерална полиция. Отворете веднага.
Познах гласа на Клаудия Фишър. Посегнах към дръжката, завъртях я и вратата едва не ме повали. Фишър нахълта с насочен пистолет. Нареди ми да вдигна ръце. Следваше я партньорът й Дарил Уилкокс. Двамата изглеждаха бледи, уморени и дори може би малко изплашени.
— Какво е това, по дяволите? — попитах аз.
— Горе ръцете! Веднага!
Подчиних се. Фишър извади белезници, но в последния момент сякаш се разколеба. Гласът й внезапно омекна.
— Ще дойдете ли без съпротива? — попита тя.
Кимнах.
— Тогава да тръгваме.
44
Не възразих. Не се опитах да разоблича блъфа им, да настоявам за телефонен разговор или нещо подобно. Знаех, че в сегашния деликатен момент подобни протести биха били излишни, или направо вредни.
Пистильо ме бе предупредил да стоя настрани. Дори си бе позволил да ме арестува за чуждо престъпление. Бе обещал да ми лепне фалшиво обвинение, ако това се наложи. И все пак аз не отстъпвах. Чудех се откъде съм изровил тази невиждана храброст и изведнъж осъзнах причината — просто нямах какво да губя. Може би такава е всяка храброст — да достигнеш момента, когато не ти пука за нищо. Шийла и майка ми бяха мъртви. Брат ми беше отдавна изгубен. Притиснеш ли и най-слабия човек до стената, неминуемо събуждаш звяра в него.
Спряхме пред няколко къщи във Феър Лоун, Ню Джърси. Накъдето и да погледнех, виждах едно и също — спретнати затревени дворове, цветни лехи, градинска мебел с олющена бяла боя, дълги маркучи в тревата, захранващи с вода лениви пръскачки. Тръгнахме към една къща, която по нищо не се различаваше от околните. Фишър натисна вратата. Не беше заключено. Въведоха ме в стая с розов диван и голям телевизор. Върху телевизора бяха подредени снимки на две момчета — от съвсем малки до юношеска възраст. На последната снимка дамата целуваха по бузите възрастна жена, за която предположих, че е майка им.
Вратата към кухнята беше отворена. Пистильо седеше зад маса с пластмасов плот и пиеше чай с лед. Жената от снимката стоеше до мивката. Фишър и Уилкокс изчезнаха. Аз останах на прага.
— Следил си телефона ми — казах аз.
Пистильо поклати глава.
— Следенето само показва с кого разговаряш. Използвахме подслушвателни устройства. И за да бъдем съвсем наясно, имахме съдебна заповед.
— Какво искаш от мен? — попитах аз.
— Каквото искам от единайсет години насам — каза той. — Брат ти.
Жената до мивката пусна водата и се зае да мие някаква чаша. По хладилника бяха закрепени с магнитчета още снимки — на жената, на Пистильо и други младежи, но преобладаваха все същите две момчета. Снимките бяха по-нови и по-небрежно направени — на плажа, в двора и тъй нататък.
— Мария — каза Пистильо.
Жената спря водата и се обърна към него.
— Мария, това е Уил Клайн. Уил, това е Мария.
Жената — предположих, че е съпругата на Пистильо — избърса ръцете си с кърпа. Ръкостискането й беше здраво.
— Приятно ми е — каза студено тя.
Измънках нещо, кимнах и по знак на Пистильо седнах на метален стол със синтетична тапицерия.
— Ще желаете ли нещо за пиене, мистър Клайн? — попита Мария.
— Не, благодаря.
Пистильо повдигна чашата чай с лед.
— Същински динамит. Не е за изпускане.
Мария продължаваше да виси над мен. За да не губим време, най-сетне приех чая. Тя наля, без да бърза, и остави чашата пред мен. Благодарих и направих усилие да се усмихна. Мария също опита, но резултатът бе по-слаб и от моя.
— Ще изчакам в другата стая, Джо — каза тя.
— Благодаря, Мария.
Тя излезе и затвори вратата.
— Това е сестра ми — каза Пистильо, продължавайки да гледа след нея. Посочи снимките по хладилника. — А това са двете й момчета. Вик Младши сега е на осемнайсет. Джак на шестнайсет.