— Аха… — Скръстих ръце и ги подпрях на масата. — Значи си подслушвал разговорите ми.
— Да.
— В такъв случай знаеш, че нямам представа къде е брат ми.
Пистильо отпи глътка чай.
— Знам. — Без да откъсва очи от хладилника, той кимна към снимките. — Забелязваш ли нещо да липсва на тия снимки?
— Не ми е до игри, Пистильо.
— И на мен. Но все пак погледни по-внимателно. Какво липсва?
Не си направих труда да погледна, защото вече знаех отговора.
— Бащата.
Той щракна с пръсти и ме погледна като водещ на телевизионно състезание.
— От първия опит. Впечатляващо.
— Каква е тази история, по дяволите?
— Сестра ми загуби съпруга си преди дванайсет години. Момчетата… е, и сам можеш да сметнеш. Бяха на шест и четири години. Мария ги отгледа сама. Помагах, доколкото можех, но чичото не е баща, нали разбираш?
Мълчах.
— Казваше се Виктор Доубър. Случайно да си го чувал?
— Не.
— Вик беше убит. Типична екзекуция с два куршума в главата. — Пистильо допи чая си и добави: — Брат ти е бил там.
Сърцето ми заподскача. Без да изчаква реакция, Пистильо се изправи.
— Знам, че мехурът ми няма да е доволен, Уил, но ще си налея още една чаша. Искаш ли нещо?
Помъчих се да преодолея смайването.
— Как така брат ми е бил там?
Но Пистильо не бързаше. Отвори фризера, извади формичка за лед и я тръсна над мивката. Кубчетата изтракаха по плочките. Той извади няколко, пусна ги в чашата и си наля чай.
— Преди да започнем, искам да ми обещаеш нещо.
— Какво?
— Свързано е с Кати Милър.
— Слушам те.
— Тя е още дете.
— Знам.
— Положението е много опасно. Не трябва да си гений, за да го разбереш. Не искам тя да пострада отново.
— Аз също.
— Значи се споразумяхме — каза той. — Обещай, Уил. Обещай ми, че няма вече да я замесваш.
Погледнах го и разбрах, че въпросът не подлежи на обсъждане.
— Добре — казах аз. — Тя е извън играта.
Пистильо се вгледа в лицето ми, търсейки признаци за лъжа, но в това отношение той имаше право. Кати вече бе платила жестока цена. Не знам дали бих издържал, ако й се наложеше да плати още по-скъпо.
— Разкажи ми за Кен — казах аз.
Той се върна с чашата и пак седна. Огледа масата, после вдигна очи.
— Всеки ден четеш във вестниците за големи арести — започна Пистильо. — Четеш как са прочистили този или онзи квартал. Виждаш по новините как осъждат поредния дърт мафиот и си мислиш: мина им времето. Мафията загива. Ченгетата спечелиха.
Изведнъж почувствах гърлото си сухо и грапаво, сякаш задръстено с пясък. Отпих глътка чай. Беше твърде сладък.
— Чел ли си нещо за Дарвин? — попита Пистильо.
Помислих, че въпросът е риторичен, но той изчака за отговор.
— Оцеляване на най-силния и тъй нататък — казах аз.
— Не най-силния — поправи ме Пистильо. — Това е съвременното, погрешно тълкуване. Според Дарвин оцеляват не най-силните, а най-способните да се приспособяват. Усещаш ли разликата?
Кимнах.
— И тъй, най-хитрите престъпници започнаха да се приспособяват. Изнесоха бизнеса си от Манхатън. Например взеха да продават наркотици в предградията, където конкуренцията е по-слаба. Класическата корупция се насочи към градовете в Джърси. Камдън например. От последните петима кметове трима бяха осъдени за престъпления. За Атлантик Сити какво да говорим — там и улицата не можеш да пресечеш, без да потърсиш заем. Нюарк с всичките дрънканици за възраждане на града. Възраждането означава пари. А парите означават лихвари и заеми.
Аз се размърдах на стола.
— Има ли някаква поука във всичко това, Пистильо?
— Да, глупако, има голяма поука. — Той се изчерви. Лицето му остана спокойно, но с цената на неимоверни усилия. — Моят зет — бащата на двете момчета — се опита да очисти улиците от онази сган. Работеше под прикритие. Някой разбра. Откриха го мъртъв заедно с неговия партньор.
— И ти смяташ, че брат ми е замесен в това?
— Да. Да, смятам.
— Имаш ли доказателства?
Пистильо се усмихна.
— Нещо повече. Брат ти сам си призна.
Залитнах назад като от удар. Тръснах глава. Успокой се, казах си аз. Този човек е способен на всичко. Нали снощи беше готов да ми прикачи неизвършено престъпление.