Николай Райнов
Господарката на езерото
Испанска приказка
В онова време, когато скитащите се рицари ходели от град на град да дирят подвизи и слава, един безстрашен рицар, яхнал бял кон и следван от своя оръженосец, минавал веднъж по бляскавата Кастилия. Той бил облечен в желязна броня, украсена със злато; навръх копието му се веел червен пряпорец, а на щита му имало изписан лъв и къс надпис: „Без страх.“
Той идвал от Арагона, дето бил надвил на състезания много рицари, и отивал във Валядолид, за да постъпи на служба при краля. Пътят бил еднообразен. Прашна и суха равнина, през която тече спокойна река с песъкливи брегове. Земя без зеленина, тук-таме набраздена и засадена с лози. Горещо слънце. Рицарят се чувствал уморен — не от пътуване, ами от бездействие: нямало с кого да се бие по тия места.
Както яздели, оръженосецът му казал:
— Господарю, пладне е вече. И полека да вървим, все ще стигнем надвечер във Валядолид. Нека потърсим някое ханче да си отпочинат конете. Там ще ни дадат студена вода, а може да намерим и храна. Ще почакаме, докато мине горещината, па ще продължим пътя си по хлад.
— Добре — отговорил рицарят. — Да се спрем, дето кажеш.
Те се запътили бавно към няколко къщи, които изглеждали отдалече като купчини червен пясък.
Влезли в двора на бедно ханче, дето не ги посрещнал никой. Оръженосецът отвел конете в обора, след което влязъл в голямата стая за пътници, дето бил вече седнал господарят му.
Ханджията им казал: „Добре дошли“ — и почнал да им готви обяд. В един кът на стаята седял беден свирач, облечен в окъсани дрехи. Той оставил китарата, на която свирел дотогава, за да разгледа току-що влезлите пътници. После се приближил до рицаря и го запитал би ли желал да му изпее някоя песен.
— Ако искаш да ми направиш удоволствие — отвърнал му рицарят, — недей възпява ни моите подвизи, ни чуждите. За мене ти не знаеш нищо. Каквото и да изпееш, ще бъде лъжа. А почнеш ли да възпяваш чужди подвизи, може да се роди в сърцето ми завист. Най-добре ще бъде, ако ми кажеш къде би могъл Безстрашният рицар да намери нови приключения.
— Аз знам такава страна, рицарю. Чувал ли си нещо за Господарката на езерото?
— Не съм. Но самото име, което спомена, вече буди любопитство. Разкажи ми, какво знаеш за тая жена.
— Близо до Паленсиа се простира голяма равнина, която тамошните хора наричат Зелена долина. Всред нея има широко и дълбоко езеро. Едно време, когато живеел Херкулес, който ходил по тия места, там имало някакъв много зъл исполин. Той измъчвал населението. Херкулес събрал юнаци и с тяхна помощ убил великана. Селяните, като се научили за тоя подвиг, издигнали клада, изгорили на нея трупа на убития и хвърлили пепелта в езерото. В тоя миг се зачули издън езерото страшни викове и писъци. Водата закипяла, ужасен вятър се повдигнал и всички хора, които се били насъбрали на брега, били отнесени от вихъра. Едни се издавили, а други, които успели да избягат, не смеели след това да се приближат до това място. Замръкнат ли пътници на брега, те чували от време на време викове, сякаш някой моли за помощ. Но отидат ли там, отдето се чувал викът, той почвал да се раздава от другия бряг. Тъй те обикаляли цяла нощ около езерото, без да видят някого.
— Чудни неща разказваш ти. Продължавай!
— След време надошли бедни рибари да ловят риба в езерото. Те хващали грозни риби, по-черни от катран. Сложат ли ги в тигана да ги пържат или на скарата да ги пекат, рибите се превръщали на въглени, а после отведнъж изчезвали: никой не можел да разбере къде са отишли. Но това е още нищо. В днешно време стават там по-чудни работи. По бреговете на това езеро, дето не расте ни трева, ни дори мъх, през някои вечери хората виждат изведнъж, като по вълшебен знак, да се издигат замъци и крепости. Войници, облечени в броня и цели въоръжени, излизат от водата и почват да се бият с такова настървение, че звънът на оръжието им пречи на хората да спят на десетина километра наоколо. Когато се уморят от боя, те подпалват замъците. Цели няколко часа пламти пожар и всичко се осветява от огъня. Сетне няма и следа от замъците и крепостите. По брега на езерото се виждат само камъни и пепел, а водата закипява и става толкова гореща, че не можеш си пъхна ръката в нея.
— Вярно ли е всичко това?
— Вярно е, господарю: аз съм го виждал с очите си. Най-после всичко утихва и тогава се явява една млада жена с чудна хубост. Косата и роклята й са златисти. Очите й приличат на звезди. Тя пее и гласът й е по-сладък от гласа на славея. Ония, които я слушат, обладани от желание да я видят отблизо, пристъпват към езерото и стигат чак до водата. Тя ги вика и кани да я последват в царството й. Много рицари, привлечени от дивната й хубост, разпъват шатрите си в Зелената долина, но никой до днес не е посмял да се довери на думите на хубавицата и да отиде след нея в езерото. Едни се боят от измама, а други — от магия.