Ласитър пак постави ръка на рамото на Джеси.
— Те са дошли да заловят отново баща ти — каза той. — Трябваше да се очаква, че ще го потърсят тук. Да вървим, Джеси! Не можем да направим нищо повече.
Тя го погледна тъжно. Но не след дълго кимна смело.
— Така е най-добре — каза тихо тя. — А ние трябва да се погрижим и за момчето.
— Да, така е — отвърна Ласитър и тръгна с нея. — Най-добре ще бъде да заведем момчето при семейството му.
— Ако той изобщо желае това.
— Няма проблем. Ще го убедя, че е виновен пред родителите си.
— А какво ще стане с мен?
— Защо питаш?
— Аз бях господарката на Ранчото на бегълците.
— Ще намериш едно ново начало, Джеси…
Те навлязоха още по-навътре в гъстата растителност и след това паднаха заедно върху топлата земя.
Колко красив можеше да бъде животът…