Ударът с револвер на шерифа престъпник не попадна в тила на Ласитър. Ръбатото оръжие изщрака върху лявото му рамо и за миг на Ласитър му се стори, че му е счупена ключицата.
Едновременно с това той нанесе с главата си удар в корема на Росман.
Остана доволен, когато чу воя на Макс Росман. Единственото нещо, което би могло да има лоши последици за него, бе това мъжете да забравят, че са обещали да го заведат жив на големия бос ван Кърк.
Ласитър беше вече на крака и се хвърли към олюляващия се шериф.
Това бе борба на живот и смърт. Не биваше да предприема и най-малкото отстъпление. Трябваше да се бие с всички възможни средства. Атаката на Ласитър срещу шерифа Росман приличаше на сблъсък между развилнели се демони.
Тримата юначаги с ловни пушки изобщо не го интересуваха. Концентрира се единствено върху шерифа. С дивото си нападение той го събори на земята и вкопчени един в друг, всеки се опитваше да вземе надмощие.
Ласитър се превъртя и шерифът Росман застана върху него. За прикритие от куршумите. А също и от ударите с приклади.
Секунди изтекоха от внезапната атака на Ласитър, а тримата помощници на шерифа стояха като парализирани. Явно не можеха да реагират достатъчно бързо на изменилата се ситуация.
Но не и Макс Росман, плешивият шериф с гадни мустаци като на тюлен.
Заслепен, той заудря Ласитър с лапите си. Това бе като картечен огън, но Ласитър му отвръщаше със същото.
Неговите удари бяха значително по-точни от тези на Росман, който в сляпата си ярост бе загубил ориентация.
Но копелето забеляза това и промени тактиката си. Внезапно ръцете му се сключиха около гърлото на Ласитър. Направи го точно в момента, когато Ласитър нанесе два удара в правоъгълната челюст на плешивата му глава.
Яростта му бе дала нечовешки сили. Той като че ли не усещаше юмруците на Ласитър, които сякаш потъваха в чувал, пълен с пясък. Беше невероятно, че понасяше всички тези удари.
И сега огромните лапи се затягаха като железни клещи около гърлото на Ласитър.
Но той знаеше добро противодействие. Заби с удар показалеца и средния пръст на дясната си ръка право в очите на Росман.
Желязната хватка около гърлото му се разхлаби. Най-после си пое дъх. Беше му станало лошо, пред очите му се бяха появили червени петна, тъй като шерифът бе спрял за момент оросяването на мозъка му с кръв. Още половин секунда бе нужна, за да го изпрати в царството на сенките.
Росман закри лицето си с ръце и започна да вие като заловен в капан койот.
Ласитър изтегли ножа от колана му и го допря до гръкляна му. Росман отново лежеше върху него и представляваше жива преграда между него и тримата охраняващи, които не знаеха какво да предприемат със своите ловни пушки.
Вляво от себе си Ласитър забеляза револвера на Росман. За щастие — в обсега му. Той сграбчи светкавично оръжието и го зареди.
— Едно движение и ще останете без водач! — предупреди той.
Тримата не реагираха, изчаквайки удобния момент. Все някога, мислеха, глупакът трябваше да им предостави такъв.
Оръжията все още бяха насочени към Ласитър. Шерифът нищо не можеше да различи със сълзящите си очи.
Ласитър го хвана с лявата ръка за реверите и го отблъсна малко от себе си. Дулото на 45-калибровия револвер се опря недружелюбно в лицето на шерифа.
Така той се изправи заедно с Росман на крака. Задъханият, пребит от бой пазител на закона беше като марионетка в ръцете му.
— Сега ще дойдеш с мен! — изръмжа Ласитър. — Искам да видя каква физиономия ще направи ван Кърк, като го посетим.
В следващия момент Ласитър мина зад шерифа и насочи револвера в тила му.
— Хвърлете пушките! — заповяда той. — Сваляйте коланите! Живо!
— Макс, какво…
— Правете каквото казва! — простена Макс Росман. — По дяволите, спипа ни натясно.
Гласът му трепереше от яд и отчаяние. Трите пушки паднаха на земята. След тях и коланите.
— А сега извадете двамата Кели от дупката! — заповяда Ласитър.
Тримата мъже не помръдваха. Те чакаха да чуят какво ще им заповяда техният водач.
Росман се опита да спечели време.
— Какво ще дадеш в замяна?
— Предварително нищо — каза Ласитър. — Просто не искам те да увиснат на въжето.
— Прекалено много искаш.
— Кажи им да измъкнат двамата! — изсъска Ласитър. — След това ще уредим всичко.
Самият той не знаеше какво ще стане после. Най-сетне успя да придвижи нещата малко напред. Но със собственото си освобождаване и с това на двойката Кели проблемът съвсем не се решаваше.
Едва когато оставеха този престъпнически град далеч зад гърба си, можеха да се почувствуват наполовина избавени.