Макс Росман имаше късмет. Изстрелът на внезапно появилия се Лу Шелби го бе улучил в рамото. Скоро щеше да бъде във форма.
Единият помощник бе тежко ранен. Той беше изнесен на носилка.
Шерифът трябваше да отиде при лекар, който да извади куршума. Той седеше мрачен и видимо отчаян на един стол в стаята на управлението.
Ван Кърк го изгледа гневно.
— По дяволите, Макс, как можа да се случи това! Та вие бяхте четирима, при това тежко въоръжени. Защо не внимавахте повече?
— Вие бяхте наредили да го доведем жив, бос — защити се Макс Росмен вяло. — Затова не стреляхме по него. По дяволите, бос, този мъж е самият дявол в човешки образ.
— Трябваше да го ударите по главата — каза ван Кърк язвително. — Тогава щяхте спокойно да го довлечете при мен.
— Не мислех, че ще се съпротивлява — каза Макс Росман разкаяно. — Всичко стана много бързо. Въпреки това той нямаше никакъв шанс. Бяхме пресметнали всичко. Изчаквахме само удобния момент. И тогава се появи Лу Шелби и започна да стреля. Идиотът му с идиот! Стреля така добре, а копелето стоеше зад мен като зад преграда.
— Не обвинявай Шелби! — каза строго ван Кърк.
— На косъм ми се размина! — избухна Росман.
— Е, и? Това трябва да го има предвид всеки от нас. Лу Шелби се е придържал точно към указанията. В критична ситуация не бива да жалиш дори и най-добрия си приятел.
— И затова си получи заслуженото — каза Росман. — Този глупак!
— Ако кажеш още нещо такова за него, ще получиш лично от мен парченце олово — предупреди ван Сърк. Той повиши гласа си и се огледа наоколо. — Това важи за всички вас! Лу Шелби бе чудесно момче. Той пожертвува живота си за нас. Жалко, че нямаше късмет. Вземете пример от него. Очаквам, че в подобни ситуации вие също ще се държите твърдо и решително. Не можем да си позволяваме слабости. Иначе тук скоро ще настъпи краят на хубавия и живот.
Няколко от мъжете промърмориха нещо, което прозвуча като съгласие. Но никой не беше убеден в правотата на тези думи.
— Вярвам, че ти също разбра, Макс — обърна се ван Кърк към шерифа. — Повтарям още веднъж: Лу с раво е стрелял по тебе. Или ти не си съгласен?
Макс Росман разбра, че започва да става опасно. Той знаеше от опит, че заради такива различия в мненията неведнъж ван Кърк бе разчиствал терена. С помощта на куршум. Към неговите основни правила принадлежеше и това, че разногласията трябваше да бъдат премахнати завинаги от света по най-радикален начин. Росман се предаде.
— Прав сте, бос. Не помислих за това.
Ван Кърк се засмя доволен.
— О’кей, Макс. Виждам, че се разбираме отново. В двора отвсякъде се надигна шум. Прозвучаха и изстрели. В промеждутъците се носеше и сигнал на тромпет. Беше старият Джейми Харпър, ветеранът от мексиканските войни. Той не беше съвсем наред с главата, но владееше старите бойни сигнали както в най-добрите дни на живота си.
— Сигурен съм, че скоро ще го заловим — рече Ван Кърк. — Не може да открадне кон. Оборите бяха охранявани строго. Пеша той няма да стигне далече. Щом се разсъмне, започваме преследването. Чуйте, мъже! Искам го непременно жив! Който го залови, ще получи от мен 1000 долара в брой. Ние трябва да разберем кой е той. Явно не е обикновен скитник. Твърде много ум има в главата си.
— Може да го е изпратил някой — промърмори шерифът.
— Трябва да предвидим всичко — каза ван Кърк. — Може би правителството е започнало да проявява интерес към ничията земя. Възможно е той да е таен агент.
— Не мога да си го представя — каза Росман. — Положително щеше да се издаде, когато го затворих. Такива ги надушвам отдалеч. Като колеги, така да се каже.
— Може би е искал да разбере най-напред твоето минало — отвърна студено ван Кърк. — Поради това мисля, че Ласитър е един добре изпечен кучи син. Но може и да е един от тия, които искат да се скрият при нас. Може би в други градове са разлепени обяви за залавянето му. Естествено с друго име.
В нощта, която бавно отстъпваше пред зараждащия се ден, отново прозвучаха тромпетни сигнали.
— Възможно е да бъде нещо друго, бос — сподели Росман и пристъпи по-близо към него. Той искаше да му го каже на ухото, тъй като не бе нужно да го знае всеки. Росман искаше да изглади раздразнението, което предизвикаха неговите необмислени думи преди това. Ето защо се радваше, че му е хрумнала идея, която, както му се струваше, съвсем не бе за пренебрегване.
Ван Кърк се приведе видимо заинтересуван. Той знаеше, че понякога в главата на Росман се раждат добри идеи. Иначе нямаше да го направи шериф в това гнездо на престъпници.