Двамата се обърнаха и втренчиха очи в него. Изглежда не бяха готови толкова лесно да преглътнат властното му поведение.
— Искам да ми върнете кучетата — продължих аз. — Незабавно. И ако само сте им направили нещо…
— Уверявам те, че никога не бих постъпил така с кучета като твоите — вдигна ръка да ме спре Фу Ксиан. — Те струват цяло състояние.
Последното накара чашата да прелее. Долепих длани и сетне докоснах раменете му.
Той се плъзна от креслото, пльосна се на пода и започна да се гърчи.
— Имах да ти връщам заради онова, което ми причини от облака — прецедих през зъби.
— Аз… — Фу Ксиан преглътна продължението, което вероятно бе някаква обида, но аз не бързах да приключа с него, както бях постъпил с недораслите дракони. Имаше неща, които исках да узная преди това.
— Искам си кучетата — повторих.
По Шиан вдигна Фу Ксиан в креслото и ме огледа през присвитите си клепачи.
— Не са твои тези кучета, демоне. И как биха могли, след като са били създадени от боговете да гонят създания като теб?
— Нищо. Живяхме си щастливо и доволно заедно. Искам да ми ги върнете.
— Забрави — махна с ръка Кен Жао, ободрен от факта, че не бях предприел нищо повече. — Те са далеч оттук. Някой ден ще ги видиш отново, но няма да ти хареса онова, в което са се превърнали.
Гневът ми отново започна да се разпалва и аз се поддадох на импулсивното желание да си възвърна моята демонична форма. Когато се надвесих над тях, главата ми опираше във високия таван, кожата ми пламтеше с цвета на летен небосвод, а очите ми горяха в орбитите като разпалени въглени. Когато отново им заговорих, придружих думите си със зловещо потракване на закривените си нокти.
— Тази игра взе да ми омръзва. Да ви убия, ще противоречи на нуждите ми, но виж, малко мъчения може да са ви от полза.
Вдигнах Кен Жао за крака и го оставих да увисне с главата надолу и с развети поли на наметалото. Сгънах показалец и изрисувах с върха на нокътя пиктограмата „истина“ върху бялата кожа на корема му. Подредих съвсем точно седемте чертички, макар общата картина да се опорочаваше от стичащата се кръв.
— Искам си кучетата — повторих търпеливо. — Веднага.
Фу Ксиан все още се възстановяваше от одевешната атака, но По Шиан си бе възвърнал част от смачканото самочувствие.
— Не са тук и каквото и да направиш с този глупак, няма да узнаеш къде са.
— А какво ще кажеш — подхвърлих аз и пуснах Кен Жао с главата надолу върху каменния под, — ако си поиграя с теб?
По Шиан завъртя ръце и около него изникна огнен кръг. При други обстоятелства пламъците не биха ме спрели, но този път забелязах, че са примесени със зеленикавото сияние, което Огнена треска бе използвал при атаката срещу мен. Дори от разстояние усещах, че започвам да губя от своята ци.
Изрисувах набързо във въздуха заклинание, което да пази мен и Ли Пао. То изникна под формата на охлаждаща мъгла и потуши сърцето на огъня.
— По Шиан, ти не си човешки магьосник.
Той се изкиска.
— Не възнамерявах да се издавам толкова бързо, но така или иначе щеше да го узнаеш, веднага щом се опиташ да ме проследиш. По-добре да се разкрия отрано, вместо да рискувам върху ми да се стовари цялата мощ на Богоубиеца.
За първи път почувствах, че репутацията може да ми е от полза. Да си призная, зеленият пламък наистина ме плашеше. Боговете не разполагаха с нищо подобно по време на Демоничните войни. Ако го имаха, неминуемо щяхме да ги загубим. А ето че сега едва ли не всеки срещнат използваше този пламък.
В този момент се материализира Вис.
— Или ще върнеш кучетата незабавно — произнесе тя и насочи към него пушка с дебела цев, далеч по-застрашителна от пистолетчето, което ми бе дала, — или още сега ще ти видя сметката с тероничната пушка.
По Шиан я огледа замислено. На външен вид си беше същото осемгодишно момиченце, но в погледа й се четеше недвусмислена заплаха. Сигурен съм, че всеки, който можеше да вижда аурата й, би разпознал истинската й същност.
— Един древен мъдрец — Сун Дзъ7 — обичал да казва, че когато и последният номер не успее, лисицата ляга на земята, моли противника за милост и чака друг, по-щастлив ден — произнесе По Шиан.
— Не съм сигурна, че Сун Дзъ го е казал точно така — възрази любезно Вис.
— Е, важното е да се запази смисълът — отвърна По Шиан. Той долепи изящните си ръце (къде ли бях виждал вече тези издължени пръсти?) и плесна два пъти. Въздухът се изпълни с ухание на рози и за кратко бях заслепен от розова светлина.
Когато зрението ми се проясни, По Шиан бе изчезнал, оставяйки след себе си разпръснати по земята розови листенца.