На лицето на Ба Уа се появи нещо като усмивка.
— За тези нещастни гадини е радост да ти служат, пресветли господарю! Отиваме да търсим монетите.
— И ще си държим езиците зад зъбите — обеща Уон Пан.
— Хубаво.
Отпратих ги. Ли Пао ме погледна.
— Какво всъщност представляват тези шенове?
Махнах с ръка, за да го освободя от облика на демон. Не му отиваше.
— Шен-монетата е… Помниш ли какво ти разказвах за първите демони изгнаници, които се опитвали да възстановят както собствените си резерви от ци, така и естествената ци на новия свят?
— Разбира се.
— Е, в онези времена шеновете се оказали особено полезни. Приличат на обикновени китайски монети — кръгли, с дупка в средата, но за разлика от тях всяка шен-монета носи определен заряд от ци. Понякога той е частица от заряда на създателя й, друг път е получен от допълнителен източник. Но по-важното е, че зарядът от ци може да бъде извличан и ползван според нуждите.
— За добро или лошо — кимна с разбиране Ли Пао. — Значи ако ти попадне някоя от монетите, с които е било заплатено на малките демони, ще бъдеш в състояние да определиш със сигурност от чии ръце идва.
— Не зная дали това ще ми помогне особено — признах аз. — Но все пак, трудно ми е да повярвам, че Твореца на Сияйните кули би прибягнал до услугите на подобни жалки същества.
— Кой всъщност е Твореца на Сияйните кули? — попита ме Ли Пао.
Обясних му и тъкмо завършвах разказа си, когато се появи Вис Ужасния език. Отново бе издокарана като красива и страховита фехтовачка. Не зная защо, но ме споходи желанието по-често да се показва в този вид.
— Здравейте, приятели — поздрави ни тя. — Как е Девор?
Едва сега забеляза костюма ми и се намръщи изненадано.
— Ей, кого ще погребваме? Или мъртвецът още е сред живите?
— Никого, поне засега — уверих я аз. — Имах кратка среща с недораслите демони и исках да им направя впечатление. Трябваше да уточним една дреболия.
— И?
— Те казаха, че демонът, който им платил с шенове, за да убият Оли и да стоварят вината върху Тувон, бил Твореца на Сияйните кули.
— Не! Не мога да повярвам, че старият боец е в състояние да се занимава с долнопробни интриги.
— Значи и двамата сме на едно мнение — уточних аз. — По-вероятно е някой друг да се е представил за него. Изглежда не е никак трудно да излъжеш тези тъпаци.
— Възможно — кимна замислено Вис. — Но от друга страна не е толкова лесно да се подправи тялото от светлинни нишки, което Твореца си е създал още през епохата на династията Цин12. Освен ако не са видели някоя илюзия.
— Виж, тази идея ми убягна — признах аз.
— Проблемът е в липсата на твърдо вещество. На времето се заинтересувах от този въпрос заради полуефирното телосложение на Тувон. Оказа се, че е много трудно за едно твърдо тяло да приеме ефирна форма и обратното.
Вдигнах учудено вежди.
— Никога не съм се сблъсквал с подобен проблем.
— Рен, скъпи мой ученико, не зная дали си даваш сметка колко си талантлив. Ти приличаш по-скоро на демоните от първите години на Изгнанието и със сигурност си най-могъщият от всички, родени през последните петстотин години. Инак защо според теб сънародниците ти се отнасят с такова уважение към своя прочут Богоубиец?
— Не бях мислил по този въпрос — признах аз.
Вис надари Ли Пао с приятелска усмивка. Готов съм да се закълна, че старецът се изчерви като срамежлив пубертет.
— Нашият Кай Рен — обясни му тя — е истинска, неподражаема артистична личност. Жалко, че не е бил роден по времето на великите войни. Забележителните му умения в бойните изкуства се пропиляват на вятъра.
Припомних си колко лесно ми беше да призова на помощ способностите си да унищожавам в онази вечер, когато узнах за смъртта на Оли и когато ме бе завладял неистов гняв. Странно, че по-късно не се бях сетил за това.
— Попита ме за Девор — реших да сменя темата.
— Да, как е малкият мошеник?
— Почти се е отърсил от всички странични ефекти, свързани с прекомерната употреба на имбуйе. Скоро ще бъде в състояние да отговаря на въпросите ни.
— Добре. — Тя отново огледа дрехите ми. — Така ли ще му се явиш.
— Защо не?
— Може би ще е по-добре, ако и аз се издокарам в нещо по-страховито?
Бузите й вече потъмняваха и лицето й придобиваше тухлен цвят.
— Не! — извиках аз.
Тя ме погледна учудено.
— Какво не?
— Исках да кажа — побързах да вметна, — че и така си добре. В смисъл, че бихме могли да разиграем сцената с добрия и лошия демон.