Когато корабът излезе от устието на реката и се насочи към открито море, Фийлд отиде на носа и се загледа право напред.
Вятърът се усили и запращаше фини капчици в лицето му.
Фийлд стисна парапета и усети соления вкус на морската вода. Отново чу гласа на баща си: „Каквото и да става, Ричард, не се главозамайвай от късмета си“.
Изведнъж го налегна ужасна мъка.
Епилог
Денят беше прекрасен и Фийлд вече започваше да свикна с хубавото време. Седеше на ръба на кея и съзерцаваше слънцето, спускащо се зад гладката като стъкло лагуна. Поклащаше крака и гледаше как водата се плиска в каменната стена. Погледна часовника си може би за стотен път. Отново прочете телеграмата: „Аврора“, 1 септември.
Лагуната му се струваше необичайно пуста. Две-три гондоли се носеха по спокойните води пред площада „Сан Марко“, а зад тях се виждаше корабът, който Фийлд бе забелязал едва преди няколко минути.
Той се изправи и се приближи до пристанищния чиновник, застанал пред кантората си с килната назад синя шапка и разхлабени вратовръзка и яка.
— „Аврора“ ли е? — попита Фийлд и посочи към далечния плавателен съд.
Чиновникът вдигна рамене:
— Може би.
Младият мъж му предложи цигара и му я запали.
— Момиче ли? — попита чиновникът.
— Може би — отвърна Фийлд.
Той се върна на кея. Корабът се приближаваше бързо, целият му корпус блестеше на слънцето.
Фийлд свали шапката си и я изтупа в крака си, искаше да изглежда добре.
Остана неподвижно и се опита да обуздае въображението си. През дългите нощи тук надеждата само го бе измъчвала, беше си представял стотици пъти възможните й реакции, когато попадне в този град и се почувства свободна.
Представяше си я засмяна — само така си спомняше лицето й — и сякаш усещаше хладната й ръка в своята.
Понякога дори правеше планове за момченцето. Трябваше да го запишат на училище, разбира се. Питаше се как щяха да реагират майка му и Едит, когато разберат какво е направил, и как ще приемат Наташа.
Със сигурност щяха да я харесат.
Ако дойде.
Той пъхна ръце в джобовете си.
— „Аврора“, si — каза чиновникът зад него.
— По дяволите! — прошепна Фийлд.
Корабът забави ход, завъртя се и той започна да различава лицата на пасажерите, които се трупаха на палубата.
Взираше се в тях, но още не виждаше Наташа или детето.
„Аврора“ все повече се приближаваше. Фийлд отново сложи шапката си и се загледа във водата около кораба.
Отстъпи няколко крачки и отново се взря в палубата.
Моряците хвърлиха въжетата и няколко души на брега ги завързаха за кея и закрепиха трапа.
Пасажерите започнаха да слизат и той се вглеждаше във всяко лице.
Последните му искрици надежда бавно гаснеха. Нямаше други пътници. Онези, които бяха слезли, вече разговаряха с посрещачите си, на кораба бе останал само екипажът.
Нямаше я.
Фийлд сведе глава. Беше съзнавал, че е невъзможно.
Отстъпи още една крачка и отново погледна към палубата.
На края на трапа стоеше китаец с тъмен костюм и шапка.
Изведнъж Наташа се появи и заслиза към него, Алексей вървеше след нея. Тя носеше кафяво куфарче и му махаше.
Китаецът се скри.
За момент Фийлд остана неподвижен.
Духна вятър, събори шапката му и я търкулна към водата. Фийлд разпери ръце и се затича към Наташа.