Отвътре се чу шум, но никой не отвори, затова той отново потропа.
През светлия процеп под вратата премина сянка, после вратата внезапно се отвори.
Домакинята стоеше отпуснала цялата си тежест на единия си крак; на светлината от прозореца отзад бедрата й прозираха през лекия памучен халат.
Фийлд не видя ясно лицето й и отстъпи една крачка.
— Шанхайска полиция.
— Очевидно е.
Беше висока, не колкото него, но близо метър и осемдесет. Буйната й тъмна коса се спускаше върху раменете и стигаше до гърдите й. Халатът й бе стегнат и подчертаваше красивите форми на тялото й. Носът й беше малък, страните — закръглени. Те придаваха на лицето й добродушно изражение, въпреки че жената се мръщеше. Най-удивителна обаче бе кожата й — мургава и гладка. В сравнение с нея тази на Фийлд изглеждаше бяла като алабастър.
— Може ли да вляза?
— Защо?
Той се покашля и се опита да се усмихне.
— Ще бъде по-удобно, отколкото ако стоим в коридора.
— По-удобно за вас или за мен?
Тя говореше добър английски, със съвсем слаб руски акцент.
— Ще ви отнема само няколко минути.
— Не съм облечена, инспекторе.
— Няма да ви гледам — обеща той със сериозно изражение. — И не съм инспектор.
Устните й трепнаха в лека усмивка.
— Виждам.
Тя се отдръпна и го пусна да влезе.
Апартаментът беше същият като съседния. На пода имаше килим. От двете страни на ниска китайска масичка бяха поставени две износени кресла. По стените имаше картини — несъвършени руски пейзажи с гъсти маслени бои, огледало и също както в стаята на Лена Орлова — етажерка, но поне с два пъти повече книги и снимки.
Фийлд излезе на балкона и погледна към хиподрума, където препускаха коне. По улицата изтрака трамвай и часовникът на Клуба по езда удари два пъти; той прозвуча ясно въпреки далечния вой на полицейски сирени.
— Много хубаво — отбеляза Фийлд.
Жената стоеше в средата на стаята и го наблюдаваше внимателно, макар и не толкова враждебно като в началото. А може би така му се струваше. Беше жилава жена, вените и мускулите на ръцете й изпъкваха. Той се запита как е попаднала тук, как изкарва прехраната си и изпита необяснима тревога за съдбата й. Всеки говореше за белогвардейските семейства и прогонването им от родината, но досега изпитанията, на които бяха подложени, му се бяха стрували нереални.
Той се приближи до етажерката и забеляза снимка, подобна на тази, която беше видял в апартамента на Лена Орлова. Бащата също бе с униформа, но позираше пред по-скромна къща, без жена и само с две деца — почти еднакви момичета с бели рокли и черни коси и смутено усмихнати пред фотоапарата. Тримата се държаха за ръце, което говореше за голяма обич между баща и дъщери. По-голямото момиче бе прегърнало сестричето си, сякаш да го защити. Фийлд отново се замисли за жестоката съдба на Лена Орлова и щастливото й минало. Чувстваше се като натрапник. Той се изкашля и махна към книгите:
— Сигурно четете много.
— Баща ми казваше, че всеки трябва да прочете „Ана Каренина“.
— Мъдра мисъл. — Той отново прочисти гърлото си; беше пресъхнало. — Съжалявам. Вие ли намерихте трупа?
— Да.
— Как?
Тя присви очи:
— В какъв смисъл „как“?
— Ами… защо отидохте у госпожица Орлова?
Тя ядосано тръсна глава:
— Отидох да я помоля за чаша мляко, но тя не отваряше.
— Как влязохте?
— Вратата беше открехната.
— Имаше ли навик да я оставя така?
— Нямам представа.
— Значи не се познавахте добре, така ли?
— Не много.
— Какво означава „не много“.
— Означава „не“.
— Не бяхте ли приятелки?
Тя го изгледа втренчено; беше скръстила ръце на гърдите си и стискаше раменете си.
— Поздравявахме се, само толкова.
Фийлд погледна книгите и снимките.
— Странно. Двете сте съседки, имате еднакви съдби, сами сте в този град, а не се познавате.
— Ако ви се струва странно, господине, значи нищо не разбирате.
Той се опита да скрие смущението си, като отново погледна семейната снимка. Разбира се, двете жени, произхождащи от знатни фамилии, можеха да имат безброй причини да не се сближат.
Отвори бележника си и извади от горния джоб на сакото си старата писалка на баща си.