— Дали мога да си представя? Аз също трябваше да се боря за всяко нещо, което исках.
— Мислиш ли, че ни помни?
Тя почувства как старият гняв се завръща, затова стисна зъби и не каза нищо. Никога не беше признавала на Кълън, че детското й приятелство с Родриго бе прераснало в кратка интимна връзка.
— Бях толкова малък, когато се мотаех с вас навсякъде — не спираше брат й. — Обаче си го спомням много ясно с превръзка на окото и дървен меч в ръка. Беше нещо като бог за мен. Кой да си помисли, че ще се окаже такъв селянин?
— Да, селянин — повтори тя. По-голям селянин, отколкото можеш да си представиш.
— Мисля, че ще се уплаша, ако го срещна сега.
— Няма от какво да се страхуваш — каза тя самоуверено. — Но ако се срещнем пак, дръж се за мен.
Той я погледна въпросително.
— За мен ли се страхуваш или за себе си?
— За Родриго. Ако не ме удържиш, мисля, че ще му извия врата с голи ръце.
Остротата в гласа й го накара да промени темата.
— Е, ще последвам съвета ти и ще мисля за бъдещето си. Как мислиш, какъв ли ще бъде новият ни живот? — Въпреки, че Габриела му бе говорила хиляди пъти за това, той никога не й беше обръщал много-много внимание. Никога не си беше и помислял, че ще се наложи да го обмислят сериозно.
Изведнъж Габриела се оживи.
— Ще започнем всичко отначало в нашия истински дом. Ще живеем живота, който ни се полага по право. Ще бъдем свободни!
— Не знам. Доктор Джонсън пише: „Този, който не може да живее така, както иска у дома си, слуша приказките за далечни и щастливи острови, където всеки има собствена земя и се храни с това, което сам е произвел, без да има кой да му налага волята си.“
— Това не са празни мечти — извика Габриела. — Иска ми се да можеше да чуеш как мама говореше за Бо Валон. Тя казваше, че това е най-красивото място на света, с бели плажове, и с гори. Толкова прекрасно, че човек не можел да си го представи, без да го е видял с очите си. Пясъкът там е бял, Кълън, такъв, какъвто никога не сме виждали в Англия. Мама казваше, че обичала да седи на пясъка с часове и да си играе с фините му песъчинки. Там има и птици, каквито не се срещат другаде по света. Всяка нощ съм мечтала с часове за това място, за да не полудея от копнеж. Сейшелите. Помниш ли как не можехме да произнесем Сейшели? Все ги наричахме морски миди12. — Тя го прегърна и се усмихна нежно. — Ще се оправиш на слънцето. Няма да боледуваш толкова, колкото в суровия английски климат. И ще бъдеш на сигурно място. Аз ще се погрижа за това. Поне на нашата врата няма да тропат пирати.
В този момент покрай тях премина лейтенант Уолис и чу думите й.
— Ако пиратите толкова ви интересуват — каза той — може би бихте могли да ми помогнете за нещичко по-специално.
Той отиде до флагщока и бавно започна да спуска знамето. Сякаш само Габриела и Кълън забелязаха това, тъй като останалите бяха заети със задълженията си. Объркан, Кълън остави сестра си и отиде да види какво става.
— Я подръж това — каза лейтенантът и му подаде Юниън Джак.13 После порови в джоба си и извади триъгълно парче плат, което очевидно беше друго знаме. Точно тогава капитанът дойде да разбере какво става и извика:
— Хей! Господин Уолис! Какво си мислите, че правите?
Мадагаскарските войници оставиха заниманията си и заприиждаха по-близо. Нехаещ за това, което можеше да се случи, лейтенантът безразлично разгъна триъгълния флаг и започна да го прикрепя към въжето.
— Боже мили! — ахна Кълън.
За флаг на кораба шотландецът издигаше златен лъв, избродиран върху черна коприна. Пиратското знаме на Родриго.
5.
Войниците от Магадаскар измъкнаха пистолети и принудиха ужасения екипаж да се отдръпне. Помощник-капитанът се хвърли към Уолис и се опита да изтръгне фала14 от ръцете му. Шотландецът невъзмутимо изтегли пищова си и простреля помощника право в лицето. Когато димът се разсея, той падна напред и кръвта му се разплиска по палубата.
Когато намести флага, Уолис измъкна шпагата си и се обърна към група моряци, които се приближаваха, за да го обезоръжат. Замаяна от ужасната смърт на помощник-капитана, Габриела сграбчи ръката на Кълън и го издърпа настрана от боя. Чуха се няколко пистолетни изстрела, но тъй като презареждането беше невъзможно в блъсканицата, скоро на палубата звънтяха само саби.
Ясно беше, че Родриго бе заменил войниците със собствените си хора при Мадагаскар. Пиратите му се биеха с брутална жестокост и нехаеха за джентълменските правила на сражението. Габриела гледаше как секат безмилостно изненаданите моряци. В това време в далечината се появи фрегата.
14
фал — Въже, с което се издигат корабни платна, сигнални флагове, знамена и под. — Б.пр.