Изведнъж знойният въздух бе раздран от оръдеен залп. Всички замряха. Биещите се видяха как главната мачта падна, повалена с хирургическа прецизност от единствения изстрел. Тя се стовари на палубата сред порой трески и отломки и повали неколцина от екипажа, които стояха като вкопани, не вярвайки, че това, на което току-що бяха станали свидетели, е истина. Времето сякаш спря. Капитан Уилкинс погледна към морето с израз на огромно уважение към човека, който можеше да даде такъв поразително точен изстрел.
Фрегатата препречи пътя им. Платната й се издуваха срещу им като крилата на ястреб. От едната му страна беше написано с красиви букви El Paraiso. „Раят“.
— Родриго! — изкрещя Габриела и се втурна към борда. Дишаше на пресекулки. Пръстите й се вкопчиха в парапета, докато кокалчетата им побеляха, и се втренчи в приближаващия срещу им кораб.
Никога не си беше помисляла, че ще го види отново. Той винаги си е бил красив, но сега бе по-възрастен и зрелостта на извоювания с кръв и пот опит му отиваше. Всякаква мекота, всякаква ранимост, която му бе приписвала, бяха просто спомен вече. Сега той беше по-силен, по-мъжествен, тялото му беше заякнало от вълнението на океана, лицето му бе станало сякаш каменно, изсечено като морска скала. Косата му беше все така къса, развяваща се над челото, но бе станала по-гъста и руса и блестеше като златен дублон15 на слънцето. Немигащите му очи й напомняха дива котка, дебнеща плячката си в джунглата. Беше облечен оскъдно, в прилепнал панталон, подчертаващ мускулести бедра на фехтовач, и в тънка, издуваща се от вятъра бяла риза с навити ръкави. Кафяв кожен колан опасваше тънката му талия, а силните му китки бяха пристегнати с дебели кожени гривни, които подчертаваха яките му ръце, леко покрити със златисти косъмчета. Всичко в него беше дръзко, арогантно, от бронзовата му кожа до начина, по който ръката му се свиваше в юмрук, облегната на коляното. Дори от това разстояние той излъчваше мощна мъжественост, която сякаш властваше над слънцето, морето и въздуха.
Габриела стоеше зашеметена и го гледаше с разширени, горящи очи. Никога не си беше и представяла, слушайки историите, които вървяха от ухо на ухо, цялото му величие, живата, неустоима сила, която струеше от него. Приближавайки се към тях, за да ги покори, той изглеждаше всемогъщ, неподвластен на злите сили на поражението. Мъж, който само с присъствието си можеше да накара и най-силния противник да се предаде без бой. Мъж, който внушаваше страхопочитание и респект с желязната си воля.
Мъж, тя разбра това сега, когато го гледаше, чиято сцена беше корабната палуба и чиято публика бяха жертвите на жестоките му наемници.
Изведнъж тя почувства как Кълън сграбчи ръката й и изпищя в ухото й. Като в сън осъзна, че пиратският кораб приближава към тях с опасна бързина и че ако не се размърдат, някое гюлле може да ги разкъса на парчета.
Тя хвана брат си и се хвърли на пода. Пиратският кораб се вряза в корпуса на Патока и ги запрати на другата страна на палубата му. Отмятайки встрани тежките си коси, Габриела вдигна поглед и видя как пиратите превземат кораба като орда плъхове, нахвърляйки се безпощадно върху неподготвените моряци. Бяха от всевъзможни раси, повечето африканци. Спомни си, че й беше станало смешно, когато разбра, че Родриго се е нарекъл Симба, но сега видя, че е имал основание да се кичи с този прякор, като всеки добър актьор. Хората му носеха прилепнали панталони с цвета на лъвска кожа, някои бяха с кафяви памучни ризи, други — голи до кръста. Мускулестите им торсове блестяха на слънцето като златни. Съчетанието от тъмна плът и кожени бричове им придаваше свиреп вид. Част от тях се биеха с екипажа, наизвадили вдъхващи страх ками, пистолети и шпаги. В това време останалите откъртваха златото от палубата и ограбваха всичко ценно, до което успяваха да се докопат. Обезумелите пътници бягаха сляпо насам-натам по борда, но биваха настигани и ограбвани един по един, преди да бъдат съсечени и захвърлени на потъналите в кръв дъски. Въздухът тегнеше от барутен дим и мирис на страх. Габриела направи опит да се надигне, но се подхлъзна в нещо и с ужас осъзна, че е кръв. Капитан Уоткинс се отскубна от схватката и й помогна да стане.
— Слез долу — прошепна той. — Ако те видят…
Някакъв пират, който преминаваше покрай тях, мъкнейки торба злато, се поклони подигравателно.
— Мерси за плячката, кап’тане.
Побеснял, капитанът го сграбчи за гърлото и се опита да забие ножа си в него. Замахвайки с тежката си торба, пиратът го запрати на пода, извади сабята си и с едно-единствено движение отряза половината му ухо. Бликна кръв и капитанът притисна ръка към раната с ругатня. Корсарят се ухили към жертвата си и подхвърли подигравателно: