— Родриго — задъхано прошепна тя с одрезгавял глас, — не ме оставяй сега!
— Нима искаш да те взема тук, в лодката? — попита той с дълбокия си тембър, в който все още личаха остатъци от португалски акцент.
Тя мислено благодари на тъмнината, която скри неволно избилата по бузите й руменина. Мисълта, че това е тяхната последна нощ, трепна между тях като искра. Предвкусването на това, което предстоеше, я подлудяваше.
— Не, скъпи. Ще чакам, докато стигнем нашия остров на любовта — каза тя, а сърцето й пърхаше. Техният остров, магическото място, където бе прекарала единствените щастливи мигове от живота си.
Той прочете обещанието в очите й и я погледна пламенно. Тя дишаше учестено, тялото й тръпнеше в очакване на неговата страст. Не можеше да чака повече да се отдаде на единствения мъж, когото бе обичала в живота си. Тук, обляна в лунните лъчи, един единствен, последен път. Прекрасен спомен, който той да отнесе със себе си в самотното пътешествие през моретата.
— Побързай! — простена тя.
Устните му се извиха в усмивка.
— Обикновено аз съм този, който бърза.
Габриела изтръпна до пръстите на краката си от нетърпение.Мисълта, че този великолепен мъж бърза да я има, я изпълни с блаженство.
Той пое дългото гребло и, потапяйки го в реката, оттласна лодката с мощно движение. Двамата се плъзнаха в нощните води. Въпреки тъмнината, девойката виждаше играта на мускулите му под тесния жакет и си помисли колко обича да го гледа как гребе. Още от първия път двамата се срещаха на това място, защото той не искаше и не можеше да бъде далече от водата. В лодката изглеждаше като у дома си, в хармония със себе си, сигурен във всяко движение, господар на живота си. Тръпка премина по тялото й. Гледайки го, виждаше баща му, пирата, и си мислеше, че в Родриго живеят светове, които даже тя не би могла да си представи.
Пътуваха кратко. Островът изплува край отсрещния бряг, малък риф, не по-широк от петдесет ярда1. Наричаха го Върбовия остров заради гъсто растящите по склоновете му дървета, отпуснали към полегатите, влажни брегове острите си листенца. Като деца те играеха тук заедно с по-малкия й брат Кълън, който навсякъде се влачеше по петите им. Понякога плуваха до острова, представяйки си, че е разбойническа пещера, а Габриела — благородна дама, отвлечена на Родриговата бригантина2 и заточена на откъснат от света и закона остров. Тук те се бяха смели и вили като вълци с всичките сили на дробовете си, тътрейки се по калните брегове на реката с натежали от тиня крака и незащитени от слънцето глави — весели души, играещи си далеч от суровия живот в къщата на дука. Тук бяха споделяли мечтите си, тук Габриела беше изживяла единствените щастливи мигове в живота си. Родриго съчиняваше приказни истории за това как ще стане пират като баща си, и ще я отведе от опротивелия й живот. Тя разбираше, че това са само приказки, но частица от нея, дори и сега, все пак вярваше в тях.
Родриго завърза лодката край брега с ловки движения. Помогна на спътницата си да стъпи на твърда земя и там, в сиянието на луната, под свода от преплетени листа, Габриела довърши започнатото, като махна шапката си и съблече униформата, която презираше, хвърляйки върху земята всяка дреха. Бавно, както той я беше учил. Всичко трябваше да бъде бавно — като протягаща се на слънце котка. Родриго я следеше със замъглен поглед, докато сам сваляше дрехите си и откриваше тяло от калена стомана.
Габриела се протегна пред него, триумфираща в красотата на разголената си плът. Вдигна ръце и разпусна къдрите на шоколадовата си коса, които се разпиляха по меко блестящите й рамене. Седемнайсетгодишна, тя притежаваше женствени, прелъстителни извивки, които подлудяваха Родриго. Гърдите й изпълваха големите му длани. Заоблените й хълбоци се надигаха под напора на ръцете му. Тя се вслуша в накъсаното му дишане и почувства в себе си позната горещина.
Тръгна към мъжа, прелъстително полюшвайки бедра. Погали мускулите на раменете му с леките си пръсти и притисна устни към мощните, изваяни гърди. Хапейки го, тя се плъзна надолу по изопнатото му тяло, отпускайки се бавно на колене. Хвана го в ръка, погали го и й се прииска да си поеме дъх. Повдигна глава и го целуна с влажните си устни. Той ахна. Габриела почувства как мъжествеността му нараства и изпълва дланта й. Беше огромен, винаги по-голям, отколкото си го спомняше, жив и тръпнещ под устните й.
2
Бригантина (ит.) — малък двумачтов кораб, използван най-често от пирати заради бързината и маневреността си. — Б.пр.