— Например къде е скривалището му — изсъска той. Габриела забрави обидния му тон, защото си спомни нещо странно, което Родриго беше казал. Когато отплавам към Д’Арос… Д’Арос! Май че не беше чувала това име и не знаеше какво значи. Но разбира се! Той й беше разкрил тайната на скривалището си. Защо? Със сигурност не за да го използва Хейстингс срещу него.
С добре изиграно спокойствие тя го погледна брат си в очите и излъга:
— Не. Нищо не ми е казвал.
Хейстингс изпсува.
— Знаех си, че от тебе няма да има никаква полза. Ще говоря с капитана. Може би той ще внесе някаква яснота в тази каша.
— Искам да говоря с властите тук — настоя Габриела. — За да си върна Кълън.
Хейстингс се извърна и й се ухили зловещо и самодоволно.
— Но, Габи. Не помниш ли? Аз съм властта. Може даже да се каже, че думата ми е закон.
Тъй като той продължи напред, помощникът му извика след него:
— Какво да правя с нея, губернаторе?
С отегчено махване на ръка Хейстингс се провикна в отговор:
— Това не ме интересува.
Помощникът погледна глупаво към кипящата от гняв жена, стояща гологлава под дъжда.
— Ами предполагам, че ще дойдете до губернаторството с нас. Все пак сте сее…, хм, гост на губернатора.
— Нямам друг избор — измърмори тя.
— Моля, госпожо?
— Нищо, господин…
— Адамсън.
— Господин Адамсън, позната ли ви е моята плантация Бо Валон?
— Разбира се, госпожо. Случвало се е да придружавам губернатора дотам.
— Значи знаете къде е?
— От другата страна на острова, госпожо.
— Искам веднага да ида там. Ще ме откарате ли?
— Сега ли, госпожо?
— Да, господин Адамсън.
— Не бихте ли предпочели първо да се освежите? Наблизо е.
— Пропътувала съм много по-голямо разстояние, за да видя Бо Валон.
Той я покани в каретата си и излязоха от града, пресичайки пищната местност. По пътя Габриела видя изобилие от дървета и растения с форми, каквито не беше и сънувала. Огромни палми и папрати обгръщаха странни гранитни блокове. Каретата преминаваше покрай светлосини лагуни, врязани в сушата, и красиви френски къщи, строени високо над морето. Габриела погледна назад и видя град Л’Естаблисмон, все още носещ френското си име. Подуши френски ястия, чийто аромат се процеждаше от отворени френски прозорци. Когато прехвърлиха хълма, къщите останаха назад и те си запроправяха път през разкошните листа и гигантските стволове на тропическите храсти и гъсталаците от хибискус, преливащи във всички нюанси на алено, оранжево, коралово, пурпурно и розово сред ярко смарагдовия пейзаж и морето от другата страна. Беше замайващо красиво да пътуваш в дъжда, чиито капки барабанят ритмично по покрива на каретата. Но беше зверски горещо, толкова горещо, че Габриела едва си поемаше дъх.
Адамсън се опита да завърже разговор, но явно се чувстваше неудобно и тя му спести учтивостите, като само от време на време му задаваше някой и друг въпрос за плантацията, на които той отговаряше с дипломатична мъглявост. Скоро тя разбра защо. След час или повече каретата се отправи към парче висока земя, разположена на един хълм, спускащ се към морето. Дъждът беше спрял. Въздухът беше свеж, но не хладен както в Англия. Всъщност беше тежък, влажен, сякаш всеки момент щеше да завали отново.
— Не очаквах да вали.
— Това е дъждовният сезон. Трае около месец. На Махе вали повече, отколкото на другите острови, заради планините. Е, пристигнахме, госпожо.
— Бо Валон? — прошепна тя. Той кимна, но отбягна погледа й. Тя слезе от каретата и тръгна през натежалата от дъжда трева. Не й трябваше много, за да открие причината на смущението му. Земята, проснала се пред нея, представляваше море от огромни бурени и трева, висока до кръста й. Памуковите поля отдавна бяха изчезнали, погълнати от дивата природа. Каприс често беше говорила за изключителната плодовитост на тази земя. Казваше, че трябва само да хвърлиш шепа семена и да ги гледаш как израстват. Но това важеше и за бурените.
Габриела внимателно си проправи път през гъсталака до главната постройка. Това е бил домът на мама — помисли си тя с почуда. — Била е родена тук. Била е щастлива тук. Тук е вкусила първата си любов. Но като се приближи, тя видя не дома от романтичните спомени на майка си, а срутена къща, повредена от прищевките на природата, изоставена в продължение на повече от двайсет години. Портата висеше на пантите, а стъпалата бяха хлътнали. Трудно беше да се определи какъв цвят е имала къщата някога. Сега беше сива и по-голямата част от мазилката бе опадала на големи парчета.
— Къде са гардениите? — Адамсън се втренчи в нея, сякаш говореше безсмислици. — Къде е bois citron16? Майка ми казваше, че са навсякъде.