— О, от години ги няма тук. Мисля, че растат на някои от другите острови.
Тя погледна към хоризонта и в ушите й зазвуча гласа на майка й: Имахме хамак, опънат между две палми, а навсякъде наоколо растяха гардении. Лежах там с часове и вдъхвах аромата на цветята. Четях Молиер и мечтаех. Какво би казала за мечтите си сега, ако можеше да види тези руини? Габриела напразно се оглеждаше, търсейки да открие нещо от магията, която майка й беше възпяла в разказите си, накарали и дъщеря й да мечтае.
Колкото повече гледаше, толкова повече се отчайваше. Беше очевидно, че тук ще е нужна много повече работа, отколкото си беше представяла. И пари! Откъде щеше да намери пари? Не и от Хейстингс. Сега той сигурно се смееше доволно.
Трябваше да намери нещо. Едно-единствено нещо, което да й напомни за майка й. Като в транс Габриела се спусна по хълма към гъстата растителност край морето. Там откри плаж като оня, който Каприс й беше описвала някога. Един невероятен, пуст плаж с нежен бял пясък. Тя се наведе и го докосна. Беше твърде мокър, за да разбере какъв е всъщност. Отново ръмеше, дъждът капеше в локвите по плажа и правеше в тях малки кръгове, изчезващи за миг, за да бъдат последвани от нови и нови, почти без звук. Тя виждаше всичко това, но дъждът беше толкова лек, че не чуваше почти нищо, освен тих плясък от време на време.
Габриела се отпусна на колене и се зарови в пясъка, опитвайки се отчаяно да открие сухо място, за да се наслади на истинския му допир. Но всичко беше влажно даже и надълбоко. Тя копаеше все по-френетично и накрая започна да осъзнава какво прави. Идвайки на себе си, вдигна поглед към хълма и видя Адамсън, който я гледаше разтревожен.
Тя се изправи неохотно и бавно се изкачи гори. Чувстваше се толкова обезкуражена, че й се плачеше. Но това не беше в природата й. Нейната сила беше действието. Трябваше да направи нещо, и то скоро.
На половината от пътя по билото на хълма тя спря, защото забеляза признаци на живот в далечината. Група мръсни африканци сечаха клоните, за да проправят пътека. Тя ги погледа няколко секунди, после се върна при придружителя си.
— Господин Адамсън, кои са тези хора?
— Роби, госпожо.
Тя се втренчи в него, ужасена.
— Роби ли?
— Разбира се. Всички плантации в този район зависят от робския труд. Не знаехте ли?
9.
За Англия робството беше само дума, споменавана от време на време във вестниците във връзка с дискусиите на Парламента върху този проблем, засягащ единствено англичаните от далечните източни колонии. Никога преди Габриела не се беше сблъсквала лице в лице с него. Никога не се беше замисляла кой знае колко за тези неща. Но тук, на Махе, не можеше повече да си затваря очите пред подобен ужас.
— Всички тук променят непрекъснато културите, които отглеждат — чу тя гласа на Адамсън. — От памук до копра.
— Какво е копра?
— Сушени кокосови ядки. От копрата се получава кокосово масло и много други полезни неща. Ще трябва да ви намерим роби да прочистят земята и да посадят кокосови палми, и други — да възстановят къщата ви. Когато дойде време да се заселите тук, ще се наложи да наемете и още, за да направят мястото годно за живеене.
— Бих предпочела прислуга — прекъсна го тя.
— Няма да се наложи, госпожо. Робският труд е евтин и изгоден. А пък и с връзките, които имате с губернатора, няма да срещнете никакво затруднение при уреждането на кредит, за да потръгне стопанството. На ваше място не бих се притеснявал, госпожо. За нула време всичко ще се уреди.
— Но робите, господин Адамсън…
— О, сега разбирам. Не се притеснявайте. И аз малко се отвращавах от тях, когато пристигнах тук за пръв път. Те са като мухи в лицето на нашето английско чувство за чест, смея да кажа. Но скоро се приспособих. Честна дума. Ще свикнете, преди да сте почувствали някакво неудобство. Това наистина е единственият възможен начин на живот.
Но да притежаваш други човешки същества… Когато беше взела документа за собственост над Бо Балон, и през ум не й беше минало, че ще трябва да притежава и роби.
Адамсън отведе Габриела обратно в губернаторската резиденция, разположена високо на един хълм с изглед към градчето Л’Естаблисмон. Контрастирайки рязко със занемарения Бо Балон, имението беше заобиколено е кокетни групички франджипанови дръвчета17 с розови или жълти цветове. Имаше и преливаща в розово, оранжево и пурпурно бугенвилия,18 чиито храстчета бяха пръснати по цялата градина. Сградата беше с две крила, построена във френски колониален стил, твърде просторна и луксозна за тези места, където животът по необходимост беше много по-нецивилизован, отколкото в Европа. Вътре имаше най-малко шейсет африканци, облечени в английски лакейски униформи, които напомняха на нейната собствена в имението Уестбъри. Всеки от тях беше изключителен. Явно и мъжете, и жените бяха избрани според красотата им. Мъжете бяха високи и добре сложени, със здрава костна структура и мускулести торсове. Жените бяха миловидни, дрехите им бяха ушити така, че да подчертаят телата им, стройни и заоблени така, както рядко биват англичанките. Габриела никога не беше виждала такава екзотична привлекателност у хора. Хвърли поглед към Адамсън.