— Но, Родриго, как…
— Моля те, не ми задавай повече въпроси. Не ме карай да те наранявам повече, отколкото трябва.
Лошо предчувствие заседна като леден къс в сърцето й.
— Господи, Родриго! Какво си си наумил?
Той й хвърли поглед, който не бе виждала от години — студения, празен поглед на някогашното момче.
— Най-сетне ще получа своето отмъщение.
1.
Лондон, 1832
Осем години по-късно
Пиратът ритна вратата и прекоси кабината на дамата. Огледа скупчените, изплашени жени и като кимна към прислужничките, изръмжа:
— Вън!
Хвърляйки безпомощни погледи към господарката си, те се изнизаха през вратата, оставяйки я насаме с прочутия корсар — Родриго Соро, бичът на Индийския океан.
С арогантна вежливост той пристъпи към койката, където тя лежеше трепереща, свита към стената в безполезен опит да се отдръпне от него. Той се наведе, притегли я към себе си и обезсили съпротивата й с целувка.
Тя го отблъсна, добила сили от яда си, но той не й обърна внимание. Бутна я обратно и дивашки разкъса дрехата й, разголвайки бялото й рамо. Стотици гърла ахнаха около тях.
— Ще трябва първо да ме убиеш — изкрещя тя, задъхана от борбата. — Никога няма да се подчиня на безумните ти желания!
Подсмихвайки се самодоволно, той й подхвърли с подигравка:
— Преди беше по-мила!
— Това беше преди да се превърнеш в отвратителен негодник.
— Но отвратителният негодник ти харесваше, когато бяхме деца — припомни й той.
— Само се преструвах. И беше преди да започнеш да унищожаваш корабите на страната ми, за да утолиш дивашката си алчност!
— А какво направи твоята страна за мен — изрева гневно пиратът — освен да обеси баща ми и да ми отнеме името? Нехая за Англия, caricia. Интересуваш ме само ти.
Тя се дръпна, тъй като той се приближаваше отново.
— Изпусна шанса си, Родриго. Ти ме обичаше, но ме изостави, за да преследваш жестоките си цели. Дяволско изчадие такова! Никога вече не бих повярвала и на една твоя дума! Никога вече няма да ти повярвам.
Пиратът отстъпи и зае мелодраматична поза в гаснещите светлини. С тежка въздишка той извиси глас с ръка на сърцето си.
— От името ми се боят надлъж и нашир Индийския океан — от Африканския нос до морето на Целебес4. Плячкосвал съм кораби и съм събрал съкровища, достойни за кралски откуп. Но без любимата жена аз съм половин човек!
Отдалече се чу вик:
— Ахой, капитане! Английски фрегати5 на хоризонта.
Пиратът се озърна към тъмното място, където бе оставил любимата си.
— Никога не съм желал жена, както желая теб. Глупак съм, че те напускам. Въпреки това трябва да замина, макар и временно. Но добре запомни, моя единствена любов — нищо не е свършило между нас!
Завесата падна. Настъпи моментна тишина, последвана от гръмки ръкопляскания. Светлините се усилиха, дамата стана и излезе от сцената. Пиратът се опита да я последва, но аплодисментите станаха оглушителни. Завесата се вдигна отново. Замръзнал в опита си да се измъкне, пиратът пристъпи в средата на сцената и се поклони. И тъй като публиката тропаше с крака, корсарят смъкна шапката с пера от главата си, хвана златните си коси и дръпна. В ръката му остана перука, излагаща на показ мрежичка за коса. Мрежичката се беше килнала и по раменете на корсаря висяха шоколадови къдри. На негово място вече стоеше Габриела Аштън-Крос, звездата на лондонската сцена. Тя бавно протегна напред обутия си във висок ботуш крак и се поклони с мъжествено-префърцунен жест, така че носът й почти докосна пода. Този номер винаги успяваше да изтръгне възхитено ахване от публиката — толкова пиратски и сложен беше, при това изпълняван от същество, тъй очебийно женствено и въпреки това в продължение на няколко часа успяло да заблуди всички.
Габриела стоеше зад светлините на рампата като зад бариера и се кланяше. Чувстваше малка близост с тълпата, която бе покорила с изпълнението си. Те бяха просто инструмент за постигане на целта й. Усмихна се механично и хвърли поглед зад кулисите, където щеше да си отдъхне преди последното действие. Оттам улови погледа на по-малкия си брат Кълън, на чието лице имаше изражение, каквото тя не бе виждала досега.
Той беше момчешки красив млад мъж на двайсет години, с пет по-млад от нея, с пепеляворуса коса и тъжни сини очи.
Незаконни деца на дука на Уестбъри и любовницата му, двамата се сближиха особено много, откак в ранното им детство майка им беше умряла и те останаха в ръцете на баща си.
Не беше необичайно за Кълън да гледа представлението иззад кулисите и да се разхожда из театъра. Някои седмици идваше всяка вечер, толкова безпомощен се чувстваше без Габриела. Когато тя се изправи и му се усмихна, Кълън й помаха, викайки я да дойде. Това беше толкова необичайно, че събуди любопитството й.