— Хайде да окажем на дамата честта първа да стъпи на отсрещната палуба.
Всички се обърнаха към Габриела. Повечето бяха присъствали на дуела й с капитана им. Някои си спомняха как го беше превела на борда на Патока с кама до гърлото. И докато тя ги гледаше, шокирана от думите на Родриго, забеляза как в одобрителните им усмивки проблясна уважение. Капитанът им пък беше вдигнал от пода някаква шапка и й я протегна подканящо. Като в полусън тя се усети да слиза по такелажа, да отива към него, да взима шапката и да прибира косата си под нея, нахлупвайки я. Стомахът й трепереше от нерви. Каква игра я караше да играе Родриго? Почувства как Кълън застава зад нея, пребледнял от вълнение.
— Габи, могат да те убият! — прошепна той, уплашен от последствията.
— А, вярно — изсумтя Родриго. — Забравих, че си само сценичен пират. Реалността ти е проблем.
Заплашвайки я шеговито с шпага, той прибави с още по-широка усмивка:
— Ти не държеше ли шпагата между зъбите си в пиесата? Чух, че това е изправило публиката на крака. Адски тъпо действие за един истински пират. Главата ти може да хвръкне, ако трябва да нападаш кораб.
Явно я предизвикваше, но къде щеше да свърши всичко това, тя не знаеше. Но нямаше да му позволи да я превърне в хленчеща нещастница пред очите на тези хора. Игнорирайки предупрежденията, които Кълън й шепнеше, тя се втренчи в очите на Родриго и каза:
— Да хвръкне, как не. Ей сега ще ти покажа как се превзема пленен кораб.
Тя захапа предизвикателно шпагата си, сграбчи въжето, което той й подаваше, и с театрален размах профуча над океана, за да помете по пътя си трима араби и да се приземи на отсрещната палуба. От El Paraiso се чу дружен одобрителен рев. Но нямаше време да приема аплодисменти. Решавайки, че е мъж, арабите я нападнаха с извадени саби. Повечето носеха страховито закривени ятагани, блестящи заплашително на слънцето. Габриела извади шпагата си измежду болящите я зъби и се хвърли в настървена битка, изискваща всяка частица от вниманието й. На палубата имаше най-много десетима моряци. Объркани от това, че пиратите изпращат само един от екипажа си, те стояха известно време безучастни, оставяйки я да се дуелира с тях един по един. Скоро тя започна да ги отблъсква с лекота, така че те започнаха да настъпват по двойки. Габриела се развихри, нападаше един, докато в същото време се отбраняваше от свистящата шпага на друг. Изби сабята от ръката на един моряк и, сияеща от триумфа си, се обърна към четиримата, които я заобикаляха от всички страни. Техниката й, тя откри това скоро, беше по-добра от тяхната, даже и да им отстъпваше по сила. Спокойно посрещаше двама от тях наведнъж, но беше невъзможно в същия момент да защитава и гърба си. Спря, за да прецени затруднението си в една скъпоценна секунда и внезапно усети как зад нея въздухът се раздвижи и два тежки ботуша тупнаха на талпите. Погледна встрани и видя Родриго с оголена шпага в ръка, който изглеждаше като истински пират, какъвто си и беше. Той ритна един от застаналите зад гърба й араби и нападна другия със шпагата си. Не след дълго арабите бяха победени от биещите се рамо до рамо мъж и жена. Докато пиратите нахлуваха на палубата, Габриела спря да си поеме дъх. Обливаше се в пот, а въздухът изгаряше дробовете й като лава. Родриго обгърна раменете й с ръка и я отведе встрани.
— Ела, Габе. Нека ти покажа нещо.
Тя тръгна с него с треперещи крака към стълбата в средата на квартердека. Докато пиратите завързваха екипажа на завладения съд, той напипа една халка на пода, сграбчи я и дръпна. Парче от палубата се надигна в ръката му. Вълна от вонящ въздух удари Габриела в носа и почти я повали на пода. Тя се поколеба, смутена, но Родриго хвана здраво ръката й и я задърпа след себе си надолу по стълбите. По пътя откри някакъв фенер и спря, за да го запали. Той пращя и пуши доста време, преди да засвети с равен пламък. Докато слизаха в тъмнината, пред очите на Габриела се появи такава ужасяваща гледка, че тя беше сигурна, че никога няма да я забрави. Там, в мрачния трюм на кораба, имаше стотици африканци, приковани с вериги за пода. Мъже, жени, дори деца криеха очи от светлината, сякаш през двете седмици на кораба не бяха виждали и свещ. Докато вървяха през телата, Габриела се разтрепери неудържимо. Пленниците бяха в ужасен вид, някои с отворени, кървящи язви, които нямаше кой да превърже. Бяха заобиколени от собствените си отпадъци. Някои бяха повръщали кръв и лежаха в нея. Някои, тя видя, когато Родриго ги побутна, бяха умрели по време на пътуването и труповете бяха оставени да се разлагат. Живите пък бяха толкова изтощени, че костите им стърчаха през кожата, сякаш щяха да я пробият. Те започнаха да викат, призрачен вой, от който й се прииска да запуши уши и да избяга. Почувства как в нея се надига някакво видение, подобно на кошмарите на Йеронимус Бош20. Чувстваше страданията им, агонията им, отчаяния им страх. Ръката, която беше сложила на устата си, трепереше истерично. Забеляза, че по бузите й се стичат сълзи. Видя, че Родриго я гледа и ги избърса с опакото на дланта си.
20
Йеронимус Бош (Йероен ван Аакен, 1450–1516) — прочут нидерландски художник от Ренесанса, известен с триптиха си „Градината на наслажденията“, чиято трета част, „Ад“, е типичен образец за сюрреалистачен кошмар. — Б.пр.