— Изненадана ли си да научиш, че имам в миналото си такава тайна?
— Малко.
— Сигурен съм, че и ти си имаш тайни.
Тя се надигна и каза:
— Искаш ли да ги чуеш?
Той изучава лицето й няколко секунди и отговори:
— Само когато почувстваш, че си готова за това.
Габриела не отвърна. Почувстваха как в мълчанието вълшебното настроение от любовта се изпарява, за да отстъпи място на студената реалност. Тя попита:
— Много хора ли изгуби в битката?
— Страшно много. Повечето. Опитах се да намеря оцелели, но там беше само морето, осеяно с трупове. Мога само ща се надявам, че има оживели, които са на сигурно място като теб.
— Всичко беше толкова объркано… толкова тъмно… ти сигурно не си видял… Кълън?
Той помълча, сякаш преценяваше какво да каже.
— Видях го да стреля. Не можах да намеря тялото му. Страхувам се Габе, че трябва да го считаме за мъртъв.
— Заклех се да го пазя и се провалих. — Вината стисна гърлото й като ледена ръка.
— Не можеш така да пазиш хората, Габе — каза той нежно и обви ръка около раменете й. — Често така им пречиш да пораснат.
— Не става дума за порастване. Той беше Аштън, а съдбата на Аштъновите мъже е като издълбана с длето в камък. Обречени да живеят в безпомощност… — Тя не биваше да мисли повече за Кълън. Ако продължеше, щеше да полудее.
Един паяк с големината на пура пробяга по крака й и тя подскочи, което я накара да изскимти от болка.
— Какво е това? — попита Родриго. Габриела разбра, че говори за лошо натъртения й крак. Той беше започнал да жълтее, но все още изглеждаше ужасно, тъй като по-голямата част от бедрото беше отекла и възпалена.
— Нараних се при експлозията. Имах тояга, но я загубих в бурята.
— И си извървяла целия този път с такава рана? — Тя видя гордост в очите му. — Ти, caricia, си смела като най-добрите ми мъже.
Тя почувства как в нея се разлива топлинка от похвалата.
— Ще ти направя превръзка с кора от такамака. Отивам да ти намеря.
— Идвам с теб. Трябва ми само тояга.
Родриго се надигна и, великолепен в своята голота, отряза един клон с ножа си и го одяла като тояга. Направи го толкова бързо, че й напомни колко време се беше трудила за същото.
Тръгнаха бавно през долината. Родриго се оглеждаше, сякаш току-що се беше прибрал у дома. На едно място хвана ръката й и посочи с широк жест наоколо:
— Погледни наоколо, Габе. Това е сърцето на рая. Тук няма хищници. Нищо не е отровно, нито едно растение, нито едни паяк, нито една змия. Виждаш ли птиците?
Тя погледна нагоре през листата и отново видя безоблачното синьо небе, оживено от веселия полет на птиците.
— Какво правят те? — попита тя.
— Показват се.
Фразата му беше очарователна. Сякаш птиците знаеха колко са красиви и предлагаха хубостта си на света.
— Ела — каза той и я поведе по пътеката. Накрая стигнаха до един въздушен корен на някакво дърво.
— Стерна21 — посочи той. Близо до бузата й седеше бяло птиче. Когато се приближиха, майката ги погледна с най-нежните и доверчиви черни очи, които Габриела беше виждала. Никакъв страх. Никаква тревога. Тя не прояви какъвто и да било инстинкт да предпази малкото си. Само ги погледна с такова мило приветствие, че Габриела се трогна до сълзи.
Наведе се, така че очите й бяха на сантиметри от симпатичното лице на птичката.
— Никога не съм виждала птица, която да не отлети, когато се приближиш толкова. Или поне да се разтревожи и да поиска да те задържи надалеч от пилето си.
— Те не познават опасности тук — обясни Родриго. — Дори не си строят гнезда. Просто снасят яйцата си на клона и отлитат. Дори не им хрумва, че нещо може да им навреди, защото това никога не се е случвало.
Габриела го погледна с ново разбиране в очите си.
— Затова обичаш толкова това място.
— Затова семейството ми го е обичало стотици години. Затова сме се били, за да го защитим от нахлуването на зли хора, които искат да го развалят.
— Хора като Хейстингс. — Тя отново усети ледените пръсти на вината да се сключват около гърлото й. — Не мога да повярвам, че му се оставих да ме измами така.
— Той не би се затруднил да заблуди и мен. Хейстингс е много умен — успя да ме направи на глупак.
— Защо, мислиш, е толкова зъл? — попита тя.
— Кой знае откъде е тръгнала нишката?
— Винаги е бил такъв. Нещо му липсва. Той не притежава чувства към другите човешки същества. Изпитва само някакво презрение към баща ни. Майка му беше просто едно задушаващо го бреме. И знам, че почувства облекчение, когато тя умря. Той е толкова безмилостен в кроежите и замислите си. Какво го кара да бъде такъв? Какво иска той?