— „И яви се ти сред нас и с твоята поява, в дома си бяхме ние — изрецитира той, — като птички, родното гнездо открили.“
Тя стоеше в средата на стаята, неподвижна като статуя.
— „Пази ни от вълка и вълчицата и пази ни от крадеца-скитник, о Нощ, и смили се над краткия ни живот.“
Тя вдигна ръка и бавно я положи на косматата му глава.
— Благославям те, създание нищожно, — произнесе замислено тя. — За нещастие, това е всичко, което мога да ти дам сега. Не мога да ти обещая покровителство, нито да те даря с красота защото за мен и едното и другото са недостъпен разкош. Как те наричат?
— Так.
Тя нежно докосна челото му.
— Познавах един Так… отдавна… в незапомнени времена… в далечното минало…
— Аз съм този Так, мадам.
Тя приседна до него на парапета. Мина известно време преди Так да осъзнае, че жената тихичко хлипа под плътния воал.
— Не плачи, богиньо. Так отново е с теб. Спомняш ли си Так архиваря? От времето на Ослепителното Копие? Ето го пред теб, готов да изпълни всяко твое желание.
— Так… — промълви тя. — О, Так! И ти ли? Не знаех! Не бях чула…
— Колелото отново ще се завърти, мадам, и тогава — кой знае? Може всичко да е за добро.
Раменете й се разтърсиха от ридания. Той протегна ръка, но после я дръпна назад.
Тя се извърна и я стисна.
Измина безкрайно много време, преди да заговори отново.
— Не ще се решат проблемите ни от само себе си, Так, Пресветли копиеносецо. Трябва сами да си пробием път към истината.
— Какво имаш пред вид? — попита той. — Сам?
Тя кимна.
— Той и никой друг. Той е нашата единствена надежда срещу Небесата, скъпи Так. Успеем ли да го върнем сред нас, може би пак ще заживеем както преди.
— Значи затова се излагаш на такъв риск, затова си пъхнала глава в страшната паст на тигъра?
— А защо иначе? Когато няма никаква истинска надежда, трябва сами да я изковем. Даже и фалшивата монета може да послужи понякога.
— Фалшива ли? Не вярваш ли, че той е бил Буда?
Тя се усмихна.
— Сам беше най-големият шарлатанин в историята човешка — и на боговете. Но също така беше най-опасният противник, който някога се е изправял срещу Тримурти1. Нима си изненадан от думите ми, архиварю? Знаеш, че той е заимствал и смисълът и материята на своето учение, пътят и достиженията, с една дума — всичко, от забранените праисторически източници. То беше само оръжие и нищо повече. Неговата сила се криеше в лицемерието. Ако можехме да си го върнем обратно…
— Мадам, светец или шарлатанин, той вече е сред нас.
— Не се шегувай с мен, Так.
— Богиньо моя, идвам при теб направо от залата, където господарят Яма вече празнува своя успех.
— Срещу тази авантюра стоят превъзхождащи сили… Бог Агни веднъж ми каза под секрет, че да се извърши подобно нещо е невъзможно.
Так се изправи.
— Богиньо Ратри, — произнесе той — кой, бил той човек или бог, би могъл да знае повече от Яма по този въпрос?
— Не зная, Так, защото такъв едва ли ще се намери. Но откъде да знаем със сигурност, че той е пипнал в мрежата именно рибката, която ни е нужна?
— Защото той е Яма.
— Тогава вземи ръката ми, Так. Поведи ме отново, както вече си го правил. Искам да зърна спящия Бодхисатва.
Той я поведе през вратата, надолу по стълбите, към подземните покои.
Светлина, родена не от трепкащите факли, а от генераторите на Яма, заливаше цялото подземие. Издигнатия на специална платформа одър, беше закрит от три страни със завеси. По-голяма част от машините също бяха покрити с калъфи. Из залата безшумно се носеха облечените в шафранови раса монаси. Яма, майсторът на майсторите, стоеше досами одъра.
При ненадейната им поява, няколко от иначе школованите в невъзмутимост монаси, не се сдържаха и възкликнаха развълнувано. Так се извърна към жената до него и после, притаил дъх, постепенно забави ход.
Тя вече не беше натежалата матрона, с която бе беседвал доскоро. Редом с него отново бе безсмъртната Нощ, за която бе написано: „Изпълваше Богинята неизмеримо пространство, в дълбочина и ширина. Сиянието й мрака прогонваше.“
Так я погледна и тутакси прикри очи. Тя все още носеше в себе си отпечатък от предишния си Облик.
— Богиньо… — понечи да заговори той.
— При спящия — прекъсна го тя. — Той помръдна.
Двамата наближиха одъра.
И тук, пред тях се разкри картина, на която бе съдено да краси коридори с тълпящи се поклонници, стени на храмове и тавани на великолепни палати, защото в този миг отвори очи онзи, когото наричаха Махасаматман, Калкин, Манджурши, Сидхартха, Татхагата, Победоносният, Майтрея, Просветленият, Буда и Сам. Отляво стоеше Богинята на Нощта, Смъртта стоеше отдясно, а Так, маймуната, бе коленичил в краката му, сякаш олицетворение на вечната връзка между божественото и животинското.