Яма се плесна възхитено по бедрото.
— Ай-яй-яй! Кой би се сетил да търси Буда, не къде да е, а в някой публичен дом. Чудесно! Великолепно! Напред към Хайпур, скъпа богиньо — към Хайпур и Дворецът на Любовта!
Тя се изправи и тропна с налъм по мозайката.
— Няма да позволя да обиждаш по такъв вулгарен начин моята обител!
Яма сведе поглед и с видима мъка прогони усмивката от лицето си. След това се изправи и се поклони.
— Моля за извинение, скъпа Ратри, но всичко това ме осени така неочаквано… — той преглътна и погледна встрани. Когато отново извърна поглед към нея, вече имаше съвсем сериозен вид… — че в първия момент не съумях да оценя скритите достойнства на тази идея. Сега обаче виждам колко мъдра е тя. Това несъмнено е идеалното укритие, то ще ни снабдява не само със средства — а което е по-важно — ще бъде източник за достоверна информация от търговците, войниците и духовниците. Подобни обители представляват неотменна част на всяко едно общество. Те създават на притежателя положение в обществото, придават му тежест. Да си Бог — това е една от най-старите професии в света. И напълно естествено е, след като сме изгубили едната възможност, да се опрем на другата — не по-малко древна традиция. Поздравявам те и ти благодаря за мъдростта и прозорливостта. Бъди уверена, че не ще изложа на риск начинанията на моя съконспиратор и съобщник. С нетърпение очаквам, час по-скоро да пристигнем там.
Тя се усмихна и отново седна.
— Приемам сладкодумните ти извинения, сине на змията. Пък и трудно е човек да ти се гневи. А сега, моля те, налей ми още малко чай.
Двамата се отпуснаха назад и засърбаха с наслада от ароматния чай. Яма пушеше. Някъде далеч на хоризонта се спусна черната завеса на задаващата се буря. Слънцето обаче продължаваше да грее над тях, макар да подухваше хладен ветрец.
— Видя ли пръстена, железния пръстен, който носи? — попита не след дълго Ратри.
— Да.
— Знаеш ли как се е сдобил с него?
— Не знам.
— Аз също. Но мисля, че трябва да разберем.
— Аха.
— Как да го сторим?
— Наредих на Так, в гората той е като у дома си. Дори в този момент е по следите му.
— Добре — кимна Ратри.
— Чух, — смени темата Яма, — че боговете все още от време на време посещават някои от най-забележителните дворци на Кама, обикновено под прикритие, но нерядко в цялото си могъщество. Вярно ли е това?
— Да. Само преди една година Бог Индра се появи в Хайпур. Преди три години посещение направи един фалшив Кришна. От цялото Небесно братство именно Кришна Неуморният предизвика в обслужващия персонал най-много страх. Остана близо месец, оргиите и разрушенията нямаха чет, имаше работа за всички лечители в околията. За малко да опустоши напълно избата и складовете с хранителни припаси. Но една нощ започна да свири на своята флейта и всички, които го чуха тутакси бяха готови да му простят поразиите. Ала и в тази нощ не слушахме истинската магия, защото на този свят има само един Кришна — черен, космат, със зачервени, налети с кръв очи. А този само танцуваше по масите, и музиката му, макар и приятна не беше божествена.
— И плати ли за причинената бъркотия с нещо друго, освен с песни?
Тя се разсмя.
— Стига, Яма. Да не си задаваме риторични въпроси.
Той духна към нея цигарен дим.
— Сурия, — рече Ратри като погледна в небето, — слънцето всеки миг ще се скрие зад облаците и Индра ще убие дракона. Задава се буря.
Сива пелена покри манастира. Вятърът се усили и по стените заплющяха първите капки дъжд. Като бисерни гирлянди, се спускаха от покрива на терасата блестящите капки.
Яма наля чай в двете чаши. Ратри продължаваше да дъвче мълчаливо.
Так се провираше през гъстата гора. Прехвърляше се от дърво на дърво, от клон на клон, като се стараеше да не изпуска от очи пътеката под него. Козината му беше подгизнала, от разклатените листа върху него се сипеха мънички водопади. Далеч назад се бяха струпали облаци, утринното слънце грееше в небето на изток и в неговите златисто-червени лъчи гората блестеше от разноцветни багри. В клоните пееха птички, наоколо се виждаше гъста зелена стена от сплетени листа, лияни, храсти и треви. Освен нежната музика на птиците и тихичкото бръмчене на насекомите, от време на време в далечината се разнасяше яростен лай. Подухваше слаб ветрец, който нежно люлееше дърветата. Пътеката под него направи рязък завой и излезе на просторна поляна. Так се спусна на земята и продължи пеша. На отвъдния край на поляната отново се покатери сред дърветата. Напред, пътеката продължаваше успоредно на планината, като постепенно се приближаваше към нея. Отдалече се разнесе гръм и с него задуха остър, хладен полъх. Так се залюля и се прехвърли на съседния клон, право през гъстите мокри листа и плътните паяжини. Няколко подплашени птици нададоха предупредителни крясъци. По-нататък пътеката поемаше стръмно нагоре в планината. От време на време се пресичаше с други подобни пътеки, вървеше известно време с тях, после поемаше в своя посока. В такива случаи Так слизаше и внимателно оглеждаше следите. Да, ето тук Сам е завил, край това изворче под гигантските оранжеви гъби е спрял да пие вода, а може би и да се прикрие от дъжда под широката им козирка. После е поел по този клон на пътеката, на това място е спрял за да си оправи сандала, сетне се е подпрял на дървото да отдъхне…