Так продължи напред, движеше се на около половин час зад преследвания, за да му даде достатъчно време да стигне там, накъдето е поел и да извърши онова, което може би е намислил. Слънчевите лъчи блестяха по върховете на планината, чието подножие катереше. Прогърмя още една гръмотевица. Пътеката се губеше нагоре по хълмовете, където гората ставаше все по-рядка. Так продължи пеша по следата. Тук, на стръмното, все по често под краката му стърчаха остри камъни. Но връщане назад нямаше — това бе пътят, който бе избрал Сам.
Облаците продължиха на изток, закривайки искрящия в небето Божествен мост. Блеснаха няколко светкавици и почти веднага бурята се стовари отгоре му с пълна сила. Тук, на открито, вятърът бързо набираше сили и под напора му тревата се огъваше към земята. Стана студено.
Так усети първите тежки капки дъжд и се втурна към укритието под каменния гребен, който продължаваше нагоре като надвесен над пътеката навес. Нагоре продължи и Так, докато пороят измиваше цветовете от околния свят, спускайки завеса пред последните остатъци синьо небе.
Изведнъж над него се разтвори море от бушуваща светлина и трикратно разпръсна ярки потоци, които се устремиха в лудешки бяг надолу, за да се разпръснат в скалистия зъбер — само на четвърт миля от Так, нагоре по хълма.
Когато Так отново започна да различава отделни предмети около себе си, неразбираемо му се стори онова, което съзря. Сякаш всяка една от мълниите, които се бяха стоварили на склона, бяха оставили по някаква част от себе си да се полюшва във въздуха — пулсиращи огнени стълбове, за които изглежда поройният дъжд не съществуваше.
И тогава до ушите на Так достигна нечий смях — или може би това бе само ехо от последния оглушителен гръм?
Не, това бе смях, исполински, нечовешки!
Малко по-късно смехът бе последван от яростен вопъл. После нова светкавица и нов оглушителен трясък.
Още един огнен стълб се поклащаше над скалистия хребет.
Близо пет минути Так остана да лежи неподвижно. Сетне всичко се повтори отново — вопълът, последван от три ярки блясъка и после гръм.
Огнените колони вече бяха седем.
Ще дръзне ли да се приближи и да надзърне към онова, което се крие на другия край на хребета?
А ако посмее да го стори и ако във всичко това, както предчувства, наистина е замесен Сам, тогава, какво може да направи, след като самият Просветлен не може да овладее ситуацията?
Не знаеше отговора, но с изненада откри, че вече се прокрадва напред, през слепналата от дъжда трева.
Когато беше на половината път, всичко се повтори отново и вече десет от непонятните неща се издигаха нагоре, златисти, червени и жълти, поклащайки се и въртейки се леко, сякаш бяха закотвени за земята.
Так залегна отново, мокър и нещастен, опита се да събере повече смелост и откри колко малко всъщност я има. Но въпреки това продължи, заобикаляйки в широк кръг странното място.
Когато стигна на отвъдната страна, пред него се изправи гора от високи колкото човешки бой камъни. Поуспокоен от неочакваното прикритие, той продължи напред, без да изпуска от очи просеката пред него.
Недалеч напред, в основата на скалната стена се виждаше входа на плитка пещера. Вътре бяха коленичили две фигури. Отшелници, потънали в молитва? Так вдигна въпросително вежди.
И в този миг се стовари най-ослепителната и продължителна светкавица, която бе виждал някога. Приличаше на огнен език на някакво страшно чудовище. Измина близо половин минута преди да угасне.
И когато Так отвори отново очи, той преброи двайсет блестящи колони.
Един от отшелниците се наведе напред и посочи с ръка. Другият се изсмя. Гласът му стигна до ушите на Так:
— Очите змийски! Сега са мои!
— Колко са на брой? — попита вторият и Так веднага позна гласа на Сам.
— Двойно, или нищо! — изрева другият, залюля се и размаха ръка, подобно на Сам.