Следваше списък от четири непознати за мен имена.
Решението ми беше взето. Щеше да се наложи да се преструвам.
И дума не можеше да става да приема, че са ме зарязали. Зарязан на два пъти — веднъж от майка ми при раждането и втори път през юношеството от баща ми. Ако хората разберяха това, вече никой нямаше да ми даде шанс. Какво ли ми беше толкова ужасното? Какво у мен правеше обичта невъзможна? Решението ми беше безвъзвратно: щях да се правя, че баща ми е тук. Щях да накарам хората да мислят, че той живее тук, храни се тук, че все така споделя с мен дългите скучни вечери.
Не чаках нито миг и слязох в бакалницата.
— Господин Ибрахим, баща ми трудно храносмила. Какво да му дам?
— „Ферне Бранка“, Момо. Ето, останал ми е един блистер.
— Благодаря, качвам се да му го дам.
С парите, които ми беше оставил, можех да изкарам един месец. Научих се да имитирам подписа му, за да изпращам писма или да отговарям на училището. Продължих да готвя за двама, всяка вечер слагах и неговия прибор срещу себе си, само че в края на вечерята, изсипвах неговата порция в мивката.
По няколко вечери в седмицата, заради съседите отсреща, сядах в неговото кресло, с неговия пуловер и неговите обувки, с малко брашно по косата и се опитвах да чета един съвсем новичък Коран, който ми беше подарил господин Ибрахим, защото го бях помолил за това.
В училище си казах, че нямам и секунда за губене, трябваше да се влюбя. Нямах особен избор, като се има предвид, че училището не беше смесено, тъй че всички бяхме влюбени в дъщерята на портиера, Мириам, която макар и само на тринайсет, бързо беше разбрала, че царува над триста загорели пубертети. Започнах да я ухажвам страстно, като удавник.
Прас: усмивка!
Трябваше да си докажа, че някой може да ме обича и да накарам света да го разбере, преди да се е усетил, че дори родителите ми, единствените хора, длъжни да ме изтърпят, бяха предпочели да избягат.
Разказах на господин Ибрахим свалката си с Мириам. Той ме слушаше с усмивчицата на човек, който знае края на историята, но се правех, че не я виждам.
— А как е баща ти? Вече не го виждам сутрин…
— Много работа има. С новата служба трябва да тръгва много рано сутрин.
— Така ли? А не е ли бесен, че четеш Корана?
— Така или иначе, се крия… пък и не разбирам кой знае колко от него.
— Когато човек иска да научи нещо, той не взема някаква си книга, ами говори с някого. Не вярвам в книгите.
— Обаче, господин Ибрахим, вие сам винаги ми казвате, че знаете какво…
— Да, че знам какво има в моя Коран… Момо, иска ми се да видя морето. Дали да не отидем в Нормандия. Тръгваш ли с мен?
— О, наистина ли?
— Ако баща ти се съгласи, разбира се.
— Ще се съгласи.
— Сигурен ли си?
— Казвам ви, че ще се съгласи!
Когато пристигнахме във фоайето на „Гранд хотел“ в Кабур, силите ми привършиха и се разплаках. Плаках два, три часа и не успявах да си поема въздух.
Господин Ибрахим ме гледаше как плача. Той търпеливо чакаше да заговоря. Накрая успях да произнеса:
— Прекалено е хубаво тук, господин Ибрахим, прекалено е хубаво. Не е за мен. Аз не заслужавам толкова.
Господин Ибрахим се усмихна.
— Красотата, Момо, е навсякъде. Накъдето и да обърнеш очи. Това е в моя Коран.
След това повървяхме край морето.
— Знаеш ли, Момо, човекът, на когото Господ не е разкрил живота направо, на него една книга няма да му го разкрие.
Аз му говорех за Мириам, говорех му много за нея, защото исках да избегна да говоря за баща ми. След като ме прие в кръга на претендентите си, Мириам започна да ме отхвърля като неподходящ кандидат.
— Няма значение — каза господин Ибрахим. — Твоята любов към нея си е твоя. Тя ти принадлежи. Даже да ти откаже, не може да промени нищо. Тя просто не се възползва от нея, това е. Онова, което даваш, Момо, то си е завинаги твое, онова, което пазиш, е загубено завинаги!
— Но вие имате жена, нали?
— Да.
— А защо не сте с нея тук?
Той посочи морето с пръст.
— Наистина е английско море, зелено и сиво, това не са нормалните цветове за водата, тук тя сякаш говори с акцент.
— Не ми отговорихте за жена си, господин Ибрахим. За вашата жена?