Кандис изпищя и ние се затичахме една към друга като малки момиченца и се прегърнахме. Макар че си говорехме по телефона всяка седмица и си изпращахме имейли почти всеки ден, поне от година не се бяхме виждали на живо. Тя работеше в рекламния бизнес в Ел Ей и не идваше в Сан Франциско много често.
Тя ме попита за полета и за Джули, а после, разбира се, за мъжа, който стоеше точно зад гърба ми.
— Мислех, че ще дойдеш сама — прошепна тя, като гледаше през рамото ми към Монк.
— И аз така мислех — прошепнах в отговор.
— В самолета ли го срещна?
— Може да се каже — отговорих, после казах високо: — Това е шефът ми Ейдриън Монк.
— Шефът ти ли? — попита Брайън, описвайки с пръсти във въздуха малки кавички. — Той винаги ли те придружава, когато излизаш в отпуск?
— Това е работен отпуск — казах. Поне това беше сега.
— Сигурен съм — каза Брайън, като ми намигна, и се ръкува с Монк. — Брайън Голоуей.
После Монк се обърна и подаде ръка на Кандис.
Двамата също се ръкуваха. Беше удивително. Никога не го бях виждала да се ръкува с някого, без да поиска дезинфекционна кърпичка веднага след това.
— Радвам се да се запознаем — обърна се Монк към нея.
— Вие наистина ли сте Ейдриън Монк? — попита тя в отговор, много объркана.
— Единственият и неповторим. Но можете да ми казвате Чад.
— Слушала съм толкова много за вас — каза тя, като хвърли поглед към мен. — Наистина много.
— Аз съм легенда — каза той без следа от скромност.
Исках бързо да сменя темата, затова се обърнах към Кандис:
— Няма ли да ме запознаеш с годеника ти? Или щеше да изчакаш до сватбата?
— О, Господи, какво ме е прихванало? — възкликна тя. — Брайън, това е Натали.
— Ти си късметлия. — Подадох му ръка, а вместо това той ме прегърна, като ме притисна плътно до себе си и ме целуна по бузата. Ръцете му бяха силни, тялото му беше топло, и от него лъхаше на „Копъртоун“ и „Брут“. Беше приятно усещане да бъдеш обгърната от мускули и мъжественост, и изпитах малко тъга, когато прегръдката свърши.
— Толкова се радвам, че успя да дойдеш — каза Брайън. — Мисля, че Канди нямаше да се омъжи за мен, ако ти не беше дошла да й станеш шаферка.
— Тя отдавна чака този ден — казах.
— Не съм чакала деня — възрази Канди. — Чаках мъжа. И най-сетне го намерих.
Канди игриво щипна Брайън по задника.
— Поздравления за двама ви — каза Монк. — Знам, че не сте ме очаквали, затова искам да ви уверя, че не възнамерявам да ви проваля сватбата.
— Глупости — възрази Брайън. — Поканен сте, и ще се обидим, ако не присъствате. Нали така, сладкишче?
— Абсолютно, сладурче — отговори Канди. — Няма нищо по-тъжно от това, да отидеш сам на сватба. Вярвай ми, знам.
Брайън натовари куфарите в багажника и ние се натъпкахме в мустанга. Двамата с Монк се настанихме на задната седалка за пътуването до Поипу Бийч със Сладкишчето и Сладурчето. Кандис и Брайън дори още не бяха женени, а вече си бяха измислили галени имена. Щяха да бъдат страхотна двойка за компания.
По двулентовата магистрала минахме първо през Лихуе — приличаше на градче от средния Запад, което не се беше променило от седемдесетте години на двайсети век насам. Градът ме порази с абсолютно неуместния си вид насред тропическия пейзаж. Не знам какво съм очаквала. Може би сламени колиби или нещо от този род.
Точно извън града обаче всяка прилика със селските райони на Америка изчезваше. От буйното зелено великолепие на полетата, разположени на фона на назъбените планини, на човек му спираше дъхът. Никога преди не бях виждала толкова нюанси на зеленото.
— Обожавам начина, по който мирише тук. — Монк си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. — Това е главозамайваща смесица от освежител за въздух „Синя орхидея“ от 1998-а, ароматизатор „След дъжда“ от 2001-ва, и „Глейд“, разновидност „Тропическа мъгла“ от 1998-а, със съвсем лек дъх на лизол „Летен бриз“ от 2003-а.
— Определено познавате добре различните освежители за въздух — отбеляза Брайън.
— Притежавам богата колекция — каза Монк.