— Като говорим за работата ти… — Кандис наклони глава към Монк, който тъкмо се регистрираше. — Това наистина ли е Ейдриън Монк?
— И да, и не — казах.
— Изобщо не е какъвто го описваше. Никое човешко същество не може да бъде такова. Винаги съм знаела, че сигурно преувеличаваш тези истории.
— Не съм, ще видиш — казах. — И искам да се извиня предварително.
— Знам какво всъщност става тук. Същото е, както когато бяхме тийнейджърки. Когато си падаш по някое момче, разправяш на всички колко е отвратителен и как не можеш да го понасяш, а две седмици по-късно ето ви, паркирали колата на Скайлайн Драйв, сгушени на задната седалка в комбито на родителите ти.
— Не става нищо такова, повярвай ми — казах. — Единствените взаимоотношения между нас са тези между откачен работодател и нормален служител.
— Тогава защо го покани да дойде с теб?
— Не съм. Той ме последва. Не искаше да остава сам.
— Искаш да кажеш, че не би могъл да оцелее без теб.
— Да — казах. — Точно.
— Колко романтично — каза тя.
— Не, нямах това предвид — казах, мъчейки се да изясня какво искам да кажа. — Той страда от обсесивно-натрапчиво разстройство. Не е способен да се справя с предизвикателствата на всекидневния живот без моя помощ.
— Сигурна съм, че е така — ухилено каза тя.
Изпъшках раздразнено, което, изглежда, я развесели още повече. Разбирах, че този път няма да спечеля. Каквото и да кажех, щеше да излезе погрешно, а тя се забавляваше твърде много за моя сметка.
— Не мисли, че само защото е вечерта преди сватбата ти, това ще ми попречи да те удуша.
Тя се засмя и ме прегърна. Винаги е обичала прегръдките.
— Толкова е страхотно, че си тук, че сме тук заедно, и че най-после се омъжвам.
— Не бих го пропуснала за нищо на света — казах.
Точно тогава се приближи Монк, следван от пиколо, който беше натоварил куфарите ни на една количка.
— Добри новини — каза Монк. — Между стаите ни има свързваща врата.
Кандис ми намигна.
Проверих два пъти на рецепцията и се уверих, че стаите ни са с четни номера и на четни етажи и че до тях се стига лесно по стълбите, така че на Монк да не му се налага да използва асансьора. В предизвиканото си от лекарствата състояние Монк не се интересуваше от тези подробности, но знаех, че ще се заинтересува няколко часа по-късно.
Бяхме на четвъртия етаж, стаи 462 и 464. Стаите бяха изискано обзаведени с ратанови мебели, кувертюри на цветя и вентилатори, много приличащи на онези във фоайето. Всяка стая разполагаше със собствена lanai, което е натруфена хавайска дума за „слънчева веранда“.
И двамата с Монк излязохме на слънчевите си веранди горе-долу по едно и също време, за да се възхитим на изгледа. Стаите ни гледаха към плажа и към невероятния басейн на Гранд Кахуна Поипу — бавно течаща река, която лъкатушеше през обгърната в тънка мъглица тропическа гора, пълна със скрити каменисти пещери, и завършваща в малък водопад, който изливаше водите си в крайбрежна сладководна лагуна. Беше претъпкано с деца и тийнейджъри.
Сред гъстите листа на тропическите растения около басейна имаше няколко „скрити“ джакузита. В едното видях двама влюбени, които се гушкаха в кипящата вода: лаптопите им, „Блекбъри“ и iPod устройствата им бяха оставени така, че да могат лесно да стигнат до тях. В друго две загорели от слънцето двойки с наднормено тегло стояха и се пържеха като раци: всеки държеше тропическа напитка, натъпкана с парченца ананас и малки чадърчета.
Около басейна и на пясъка имаше стотици шезлонги, до един покрити с много дебели възглавнички и засенчени от чадъри, наподобяващи сламени покриви. Сигурно съществуваше щатски закон, според който романите на Джеймс Патерсън и Нора Робъртс бяха препоръчително четиво, защото като че ли всички бяха погълнати от книга на някой от тези двама автори.
Между десетките призоваващи ви да помързелувате палми от двете страни на плажа висяха хамаци — всичките бяха заети, предимно от двойки, свити на кълбо с плътно притиснати едно към друго тела. Твърдо реших да се добера до един хамак през тази седмица, дори това да означаваше да стана призори, за да го направя.
Издигнатите на пясъка плажни колибки за частно ползване се обслужваха от жени, облечени в поли и горнища на бански, които сервираха напитки и храна и предлагаха плътни бели хавлиени кърпи и плюшени халати за баня на нежелаещите да се показват на слънце туристи, настанили се вътре.