— И аз не сложих в багажа никакви — каза той. — Можеш ли да повярваш? Да не съм бил полудял?
— Всъщност, бяхте доста нормален — казах. — Тоест, в сравнение с останалите хора.
— Това е като с доктор Джекил и господин Хайд — каза Монк. — Или Брус Банър и онзи Хълк.
— Не помните какво сте правили вчера, така ли?
— По-лошо — рече той. — Спомням си всичко.
Той се присви, сякаш от болка, и мен също ме заболя заради него.
— Трябва да изхвърлите всичко това от ума си, иначе ще бъдете неспособен да продължите — казах. — Предлагам да вземете още едно хапче и да хванете следващия полет за вкъщи.
— Оставам — каза Монк.
— Защо?
— Защото ще полудея сам вкъщи — каза Монк. — Не ме бива много да се справям сам. Освен това имам нужда да изпусна парата и да си отдъхна.
— Вчера не направихте ли именно това?
От тази мисъл той се сви и потръпна с цялото си тяло, както само той умееше.
— Съжалявам, господин Монк. Това беше нечестно от моя страна.
Монк прие извинението ми с леко кимване.
— Ако наистина искаш да си тръгна, ще го направя.
Без малко да отговоря положително: после обаче осъзнах, че ако го направех, щях да се почувствам още по-виновна, отколкото се бях почувствала заради това, че го зарязах в Сан Франциско.
— Ако възнамерявате да останете, трябва да се разберем. Трябва да се държите по най-добрия възможен начин.
— Ще бъда направо незабележим, като се изключи фактът, че ще съм с теб през цялото време. Повече или по-малко. Честно казано, повече.
— Точно така, затова тази седмица не ми се брои за отпуска. Това е работа. Все още имам на разположение всичките дни от отпуската си.
— Нямаш нито ден отпуска.
— За това ще се разправяме друг път — казах — Тук съм, за да си отдъхна.
— Аз също. Добре е да се заемеш с прибирането на багажа.
— Прибиране на багажа ли? За какво?
— За да се преместим в нови стаи — каза Монк. — Не мога да остана в тази.
— Защо не?
Погледът му се плъзна по бюрото. Видях три пощенски плика и четири листа с логото на хотела. Потиснах една усмивка. По някакъв странен начин изпитах облекчение да видя отново стария Монк, такъв, какъвто го познавах.
— Разбирам — казах.
Приближих се до бюрото, скъсах единия лист наполовина, и пуснах парчетата в кошчето за боклук.
— Проблемът е решен — казах.
Обадих се на камериерките да дойдат да изпразнят кошчето за боклук на Монк и да отнесат кувертюрата от леглото му, преди да я е подпалил. След това се обадих на портиера да разбера дали някъде на острова може да се намерят бутилирана вода „Сиера Спрингс“, единствената вода, която Монк пиеше, и дезинфекционни мокри кърпички „Ует Уанс“ — единствените мокри кърпички, на които Монк имаше доверие.
Господ беше на моя страна. Хотелът разполагаше с изобилен запас от вода „Сиера Спрингс“, а в сувенирния магазин продаваха кърпички „Ует Уанс“. Кризата се размина. Помолих ги да запишат по един кашон с всеки от двата артикула на сметката на господин Монк и да ги качат веднага в стаята му.
Помолих ги също и да донесат една купичка от зърнената закуска „Чекс“ (той обожава тези малки квадратчета) за него и едно блюдо с палачинки с макадамия, пресен ананас и горещо кафе за мен.
Взех си душ, облякох рокля с гол гръб и се срещнах с Монк на верандата на стаята му, за да закусим. Той още беше с ризата, сакото, памучните панталони и мокасините си, въпреки влагата и горещината.
— Не се ли чувствате неудобно във всички тези дрехи? — попитах.
Той ме изгледа.
— Не.
— Добре, но ще бъдете твърде много облечен за сватбата — казах. — В неофициален хавайски стил е.
— Мога да бъда в неофициален хавайски стил. — Той влезе в стаята си, свали си сакото, закачи го в дрешника и излезе отново на верандата. — Готово.
Задушавах се само като го гледах.
— Какво ще кажете да си разкопчаете яката и да си навиете ръкавите?
— Може би трябва да направя цял стриптийз, както съм започнал — каза Монк. А после го осени нова мисъл. — Я чакай. Това да не е нудистка сватба?
— Не, разбира се, че не.
Той въздъхна с облекчение и заканително размаха пръст към мен:
— За малко да ме заблудиш.
— Тук сме, за да се забавляваме, нали?
— Не по този начин — каза той.
6.
Г-н Монк разкрива тайната