Беше крилато сърце.
Политаща любов. Думите на Дилън Суифт се върнаха и се загнездиха в ума ми и по кожата ми внезапно избиха тръпки като от студ. Този образ беше едно от нещата, които той твърдеше, че е споделил с него духът на Хелън Грубър.
Можеше и да е съвпадение, че просто се бе случило една от жените, били на едно и също корабче със съпруга на убитата жена, да има татуировка, която би могла да се тълкува като „политаща любов“.
Можеше и да не означава нищо.
Или пък можеше да означава всичко. Трябваше да разбера кое от двете е вярното.
Забързах обратно към масата, където Монк още работеше по подписа си.
— Подписвате се от трийсет години. Би трябвало вече да сте овладели това умение.
— Това не са точно идеалните условия. Разписката е много малка, а мястото, на което трябва да се подпиша, е миниатюрно. Доста е трудно да балансираш големината на буквите с разстоянието помежду им и да направиш всичко както трябва. Ако прибързам, накрая може да се наложи да сбутам фамилното си име в крайчеца на листа. Виждал съм това да се случва преди.
Погледнах обратно към жената. Тя подаде кредитната си карта на сервитьорката, която изчисли сметката й.
— Не ви оценяват за краснопис, господин Монк. Това е просто един подпис.
— Става дума за нещо повече от това — каза Монк. — Това е потвърждаване на идентичността. Това е продължение на твоето „аз“.
Жената подписа разписката от кредитната си карта. Отне й около една секунда. Невъзможно беше на някой да му е нужно толкова време, за да се подпише, колкото на Монк. Подозирах, че има и друг мотив, освен постигането на идеалното съотношение и баланса между буквите.
— Аз черпя, господин Монк — казах, като бръкнах в чантата си и извадих малко пари в брой. — Не мисля, че това има нещо общо с факта, че искате подписът ви да е както трябва. Мисля, че цялата работа е просто в това, че сте стиснат.
Грабнах разписката от ръката му, скъсах я на парченца и шумно хвърлих на масата малко пари, достатъчни да покрият цената на храната и бакшиша.
— Вие мразите да плащате — казах, докато ставах от масата. — Затова правите това нещо с подписа, докато се вбеся дотолкова, че да платя сметката. Точно както казахте: можете да бъдете хитър, когато поискате.
— Използвам хитростта си само за доброто на човечеството — каза Монк, като взе кредитната карта и се надигна от мястото си. — Не за лична облага.
Не си направих труда да споря. Обещах си обаче, че следващия път, когато отидем да вечеряме навън, ще го оставя да седи там цяла вечер и да опитва да се подпише, и пак няма да платя.
Жената взе чантата си и излезе от ресторанта, вървейки точно пред нас. Вървяхме на няколко метра разстояние след нея през тропическата градина, докато стигнахме до паркинга. За мой късмет, джипът й беше паркиран само през две места от нашия мустанг.
Нощното небе беше много по-тъмно, отколкото в Сан Франциско, но тук звездите блещукаха по-ярко. Въздухът беше приятно топъл, като легло сутрин, а уханието беше сладко, като от току-що изпрани чаршафи. Сигурно съм била уморена, защото очевидно ме спохождаха доста мисли, свързани с леглото.
— Страхотна нощ за разходка с кола — казах и смъкнах гюрука. Нямах представа докъде ще ни отведе жената, и имах нужда от оправдание, ако тя се отдалечеше от хотела ни.
— Това звучи приятно — сговорчиво каза Монк.
Жената се изтегли от мястото си на паркинга и, служейки си с умения, които бях усвоила от гледането на повторения на Досиетата Рокфорд, оставих две коли да се вместят между нас и нея, докато тя се отправяше надолу по Поипу Роуд. Беше тъмно, пътят беше осветен единствено от луната и от фаровете на минаващи коли.
Тя направи ляв завой по Капили, който ни отведе до водата. Лъчите на полумесеца хвърляха отблясъци по вълните. Там нямаше плаж, само черни, назъбени вулканични скали. Крайбрежните води се разбиваха мощно в тях, вдигайки пенливи пръски, като образуваха ситен дъждец, който усещахме по кожата си, докато карахме по обгръщащия морския бряг Хуунани Роуд. От другата страна на улицата имаше комплекси от апартаменти и частни хотели, гледащи към водата.
— Тук е толкова красиво, нали? Дори когато единственото, което се вижда, са силуетите на палмите на фона на луната.
— Да не говорим за джипа, който кара онази жена от катамарана.
— Ъъ, какво? — попитах. Това наистина бе най-доброто, което можех да направя при тези обстоятелства.