Всичките ми сънища бяха свързани с Мич, и се редуваха като преглеждани на бързи обороти кадри от домашно заснети видеозаписи на живота ни заедно. Сънувала съм този сън преди, и обикновено се събуждам от него, обляна в сълзи. Тази сутрин обаче се събудих омиротворена, може би защото по някакъв начин чувствах, че Мич също е намерил покой.
Приписвам заслугата за това на Дилън Суифт. Не знаех дали наистина се е свързал с Мич, или не. Но Суифт ми помогна да преодолея чувството за вина и гняв, които непрекъснато изпитвах от деня, в който на вратата ми се появи офицер от флота, за да ми съобщи новината, че Мич е мъртъв. Чудех се дали Суифт можеше да направи същото за Монк, постигайки по този начин онова, което дългогодишната терапия не беше съумяла да постигне.
Знаех, че Монк никога няма да престане да се опитва да разкрие убийството на Труди, и никой, най-малко пък аз, не би очаквал да престане. Но може би ако получеше вест от Труди чрез Суифт, Монк щеше да се освободи донякъде от чувството си за вина и това щеше да му помогне да приеме, че няма нищо лошо в това, да продължи с живота си, дори да намери любовта отново с друга жена.
Разбира се, това би означавало, че Монк ще трябва да пренебрегне всичките си съмнения относно Суифт. Защото работата е там, че нямаше значение дали Суифт е медиум, или не. Дори само да се престореше, че е такъв, това можеше да помогне на Монк най-после да се справи със сложните си чувства, породени от загубата.
Аз обаче знаех, че няма начин Монк някога да успее да пренебрегне съмненията си по отношение на Суифт, дори не и заради един миг на самозалъгване или дори — ще посмея ли да го изрека — истински контакт със света на духовете.
Когато най-сетне се измъкнах от леглото, навън беше сиво и дъждовно, но все още беше приятно топло и въздухът ухаеше на чисто и свежо. Бях заредена с енергия, напълно отпочинала и готова да започна деня.
Монк стоеше върху стол във всекидневната, местейки поглед между един от закрепените на тавана вентилатори и часовника си.
— Добро утро — казах.
— Не съвсем.
Отидох в кухнята. Бях нагласила таймера на кафеварката предната вечер, така че ме очакваше кана прясно кафе „Кона“. Ароматът беше наситен и изкусителен.
— Имате предвид, заради това, че знаете, че Ланс и Роксан са убили Хелън Грубър, но не можете да го докажете.
— Не е това — каза Монк.
— Добре. — Сипах си чаша кафе и седнах на масата.
— Как можеш да си седиш спокойно там насред това нещастие?
— Блажено неведение — казах. Кафето беше чудесно. Мислено си отбелязах да си взема за вкъщи един килограм кафе „Кона“ на зърна. Може би цял сандък.
— Не го ли чуваш? Не го ли виждаш?
— Кое? Дъжда ли? Времето вероятно ще се оправи, но дори и това да не стане, това все още са си Хавайските острови и е красиво дори когато слънцето не грее.
— Не това — каза Монк. — Става дума за вентилаторите на тавана.
Вдигнах поглед към тях.
— Нали работят?
— Но всичките с различна скорост — рече Монк. — Цяла нощ ги наблюдавам.
— Цяла нощ? — възкликнах. — Не сте спали?
— Как бих могъл? Чувах разликата в честотата на въртене.
— Няма начин — заявих. — Това просто не е възможно.
— Всъщност ми трябва секундомер, за да изчисля точната честота на въртене на всеки от вентилаторите. Не си донесла секундомер, нали?
— Не, не съм.
— Нито пък аз. Можеш ли да повярваш? Така става, когато човек си опакова набързо багажа. Винаги забравя нещо изключително важно.
Станах и налях на Монк чаша кафе.
— Сигурна съм, че от хотела могат да оправят вентилаторите. Защо не седнете и не пийнете малко кафе? Приготвено е от сорта „Кона“, който се отглежда тук, на островите. Страшно ще ви хареса.
— Ами ако не ги оправят? Тогава ще поискат от нас да се преместим обратно в хотела, който гъмжи от навити на руло хавлиени кърпи.
— Гъмжи ли?
— Не е красива гледка. — Монк слезе от стола и седна срещу мен на масата.
— Вчера вентилаторите не ви притесняваха.
— Тогава си работеха както трябва. — Монк отпи от кафето си.
— Не мислите ли, че може би проектирате раздразнението си върху вентилаторите?